Когато преди двайсет и няколко години вестниците „Пулс“ и „Стършел“ отпечатаха първия ми разказ и стих, изобщо не се сетих, че ми се полага хонорар. Неплатен остана и трудът ми за „Народна младеж“ и „Отечествен фронт“, където спорадично публикувах. Въобще не ходех до редакционните каси, стигаше ми, че написаното излиза на бял свят и най-после откривам какво искам да правя в този живот. А бяха бедни студентски години.
Веднъж отговорен редактор от „Народна младеж“ ме покани на вечеря. В Клуба на журналистите! Прималях от вълнение. Не заради редактора – нямаше нищо изкусително в него, (а и текстовете ми не минаваха под химикала му), а заради акта на приобщаване към гилдията, част от която мечтаех да бъда. По онова време не можеше току-така да влезеш в нечий Клуб. В деня на срещата не хапнах нищо – за да е плосък коремът ми, облякох вълнуваща дрешка и ето ме на маса с Редактора. Той си поръча голяма ракия, предложи една и на мен. Не пиех, но пишещият брат настоя да има сливова за двама. Изпи своята, изпи и моята, поръча си още една. Забрави за вечерята и си тръгнахме.
Така мина моята първа среща в Клуба. Тогава бях побесняла от глад, но днес смятам, че редакторът с ракиите ми даде ценен урок. Мисля, че след това започнах да прибирам хонорарите.
Но мина още доста време, докато оценя какво удоволствие е да плащаш вечерята си сама. И още толкова, за да усетя още по-голямата наслада –
да можеш да платиш вечерята на друг.
В този дълъг път на моето омъжествяване (възмъжаване) – както наричам помъдрялото ми отношение към хонорарите, имаше доста изпитания. Смятах, че е под достойнството ми да се пазаря за пари. Все ми се струваше, че ако изпипам работата добре, признанието ще дойде само. Нищо подобно! Хвалби от шефовете наистина не липсваха, но без финансово покритие. Другата ми заблуда беше, че като се нацупя заради недооценката или пусна ироничен намек, ще последва реванш. Веднъж така постъпих с един уж много доволен от труда ми издател, който забравяше да повиши заплатата ми. Той ме погледна невинно: „Пари ли нямаш? Искаш ли назаем?“ „Не искам заем. Искам си моите пари!“, казах и си тръгнах.
Огромна грешка: като се обърнах, видях, че никой не ме гони. Тази случка се разви в детските години на демокрацията, когато все още битуваха илюзии и запазването на достойнството изглеждаше по- важно от парите.
Но днес вече стана безпощадно ясно, че
без пари няма достойнство
Особено когато една дама навлиза във възрастта на достолепието. Успокояващото е, че за мъжете това правило важи с още по-голяма сила. Разликата е, че на тях винаги по-лесно им дават мангизите. Наблюдавам от години един колега, който с приближаването към все по-достолепните кръгли годишнини става все по-голям виртуоз в изкуството да продава изгодно труда си. Наскоро му се обадих по телефона: „Кажи ми, моля те, как става така, че хем им теглиш майната, хем им вземаш парите. И аз все отнякъде си тръгвам, но с празни джобове – както от брака, така и от редакциите.“
Малко преувеличих нещата пред колегата. Понаучих се вече да не си оставям магарето в калта. Чета книжки от рода на: „Поискай и ще ти се даде“, „Защо добрите момичета не успяват в живота“, „Как майките да направят децата си богати“ и се упражнявам в отстояването на финансовата чест. Заглеждам се в играчките на дъщеря си, сред които неслучайно разведената Барби е най-скъпата Барби. Тя е взела и колата, и къщата, и покъщнината на съпруга, а покрай превратностите на живота се е научила и да се пласира изгодно на професионалния фронт. Тя е жена, която сама плаща вечерите си. Повечето от приятелките ми са като нея. Нещо повече – ние сме работещи момичета, които сами могат да платят и екскурзиите си в чужбина.
За съжаление, има една тъжна закономерност: страстта към хонорарите е обратнопропорционална на страстта към мъжете. Ако перифразираме блестящата мисъл на Андрей Райчев, че семейството е резултат на сделката „секс срещу храна“, в нашия случай сексът става излишен, тъй като отдавна си набавяме храната сами. Не е нужно да я плащаме със секс.
Парите са нашият секс
Те фокусират вниманието ни, провокират мечти, разпалват либидото. За да ги спечелим, се киприм и подлагаме на пълна промяна. Ставаме като американките – с все по-малко бръчки и с все повече калкулатори.
Може да се каже, че истинският преход у нас започна в момента, в който първата работеща българка си купи сама първия дом. Когато половината български жени направят това, ще дойде и краят на прехода. Вече не сме далеч от този ден. Според едно неотдавнашно социологическо изследване 59 на сто от българките търпят съпрузите си само заради парите. Седем от десет незабавно биха променили решението си да напуснат досадника, ако той спечели джакпота от лотарията. Те все още продължават да смятат мъжа за основен елемент в сделката секс срещу храна.
Но съществуват и друг вид сънароднички: всяка втора дама у нас признава, че би грабнала парите, ако е преспала с известен политик или футболист и някой й предложи крупна сума, за да разкаже историята си в медиите. А 40 на сто от нежните създания биха подтикнали партньора си да приеме неприлично предложение: да преспи с друга срещу солидно заплащане, което после заедно ще могат да профукат.
Има нещо смущаващо в тази статистика. Навява носталгия по миналото.
Хонорарите са си хонорари, но къде отива любовта?
Нали сте чели онова китайско послание: „С пари можеш да си купиш къща, но не и дом. Можеш да си купиш легло, но не и сън. Можеш да си купиш часовник, но не и време. Можеш да си купиш книга, но не и знание. Можеш да си купиш положение, но не и уважение. Можеш да си платиш за лекар, но не и за здраве. Можеш да си купиш живот, но не и душа. Можеш да си купиш секс, но не и любов…“
Шансът на жените от моето поколение е, че си купихме сами първите коли и диаманти едва в края на своите трийсет. Радвам се, че моминските ми години преминаха във времето, когато сексът, а не парите бяха основната стръв. Това им придаде палавост и ги насити със спомени, от които ушите ми почервеняват и сега.
Но за децата ми е жал. Моля се дъщеря ми да попадне във вихъра на любовта, преди да попадне във вихъра на кариерата и омъжествяването (наричано от една моя приятелка охуяване) да настъпи колкото се може по-късно. Иначе като нищо ще остана без внучета.
0 Коментара