За какво ще се бесим днес?

… Масажистът вече половин час се занимава  усилено с плешките и врата ми и аз отбелязвам този факт с похвала:

– Ама как разбра, че днес точно в тази зона съм най-схваната? – казвам подмазвачески и това веднага дава желания ефект – става му много драго. Чувам в отговор:

– Това съм учил. Това ми е работата. Вратът ти наистина е много схванат. Трябва да правиш упражнения за разтягане на врата.

– На врата? Че как се правят упражнения за разтягане на врата? … Аха, сетих се! Ще си сложа една примка и ще увисна. Така със сигурност ще го разтегна!

– Но така ще се обесиш! – възкликва той.

– Но пък обесването има абсолютен обезболяващ ефект, трябва да признаеш! – контрирам аз.

– Хахахаха – смее се – сигурно боли, докато се беси човек.

– Обаче след това въобще не боли. Никога повече. – продължавам да оригиналнича аз с черния си хумор. Той е само на 32 и още не му се е налагало да открива черния хумор.

– Това сигурно е отдавна – със схванатият врат. Напипвам мастни натрупвания от двете страни. Те се появяват там, където организмът иска да се предпази от външен натиск.

Бързо премислям чутото, вдигам главата като костенурка над масажната дупка и започвам да се смея с глас:

– Затова ли цялата съм се увила в мас? Затова ли толкова надебелях?

– Дебела ли ? Ти не си дебела! – тази констатация доведе до един хубав бакшиш накрая, но в този момент аз театрално изпъшквам:

– Уффф… истинското ми тяло тежи не повече от 54 кг. За няколко години го увих в тази сланина.

Той помълчава малко, помасажира и пита:

– И така, защо ще се бесим днес?

Отговарям, че единствено и само със здравословна цел, захлупвам обратно главата в дупката и млъквам. Не че наистина ще се беся, но и начинаещият студент по психология ще ви каже, че щом съм подкарала разговора натам, значи нещо трябва да ми е дотежало – и то не малко. Изразът „Иде ми да се обеся!“ се ползва надлъж и нашир от всеки и никога не означава, че човек смята да се беси, а че нещо ужасно му е дотегнало. А на мен ми дотегна да ми натякват, че съм надебеляла…

От дете съм слаба, стройна и дългокрака, дори и при този съвсем посредствен ръст. Дължи се по равно на гени и естествена липса на влечение към всякакви сладки и тестени неща. Моето тяло беше моят най-верен другар през всичките ми години. Беше съвсем здраво, съвсем прилично и напълно удовлетворяващо моите претенции. След детство, изпълнено с всевъзможни вирусни, бактериални и алергични боледувания натрупах всякакви възможни антитела. Пердашех през живота с

невиждан оптимизъм и фантастична енергия.

Пред мен, както и пред всички, гърмяха бури, падаха скали и дървета, гръмотевици и градушки. Нападаха ме, спъваха ме, подхлъзваха ме, събаряха ме – всичко ми се е случвало, както и на всички други. Обаче паднех ли – ставах. Раните ми зарастваха. Болката се преодоляваше. Обидите се забравяха. Имах не само антитела срещу болести, имах антитела и срещу проблемите. До 45-годишна възраст… Тогава дойде един момент, в който светът ми се промени рязко,  много неща започнаха да се разрушават – фундаментални неща , на които разчитах, фундаментални хора от живота ми също, фундаментални представи за себе си… Бронята ми се разпадна. Почувствах се оголена. И от този момент трябва

да съм започнала да се облепвам с мас,

за да защитя единственото, което наистина притежавам – тялото ми. Което превърнах в анти-тялото, което сега не харесвам и което дава възможност на хора, които искат да ме наранят, да се възползват от вида му. А аз му се сърдя… На същото това тяло, което цял живот ми е най-верният другар, моята единствена крепост.

За какво са приятелите, ако не ти „намекнат“ по най-гадния начин, че си станала дебела ? В последния месец го чух от трима различни „приятели“. Отделно намеци и погледи от други. Отделно и умишлено направените снимки в момент, в който не си в най-елегантната си поза. В погледа им се чете: „Ха, ти ли беше оная с хубавото тяло, дето имаше страхотно самочувствие ?! А да те видя сега как ще ми се надуваш!“.

Пуснете дебел човек сред хора и наблюдавайте

как се проявяват психичните защитни механизми като по учебник!

Проекция: „Боби, много си надебеляла! Не просто си надебеляла! Ти си се обезформила!“ – казано от особа, която доказано тежи с 15 килограма повече от мен. Определени неприемливи и нежелани аспекти от собствената личност се приписват на другите хора, за да може да бъде направено нереално сравнение в собствена полза.

Изместване: „Ти сигурно ни сервира толкова много храна, за да станем дебели като теб!“ – казано от хора, които са по-дебели от мен и които изядоха три пъти повече, отколкото се очакваше. Когато дадено желание – в случая да се яде много – е неприемливо за личността, то се приписва на друг, заедно със съпътстващото чувство за вина.

Идентификация: „Колко тежиш ?…. Ха-ха-ха, ми аз тежа само килограм повече от тебе! Ето – става и започва да се върти, да подскача и ръкомаха – виж се как изглеждаш отстрани!“ – казано от особа, носеща два размера по-големи дрехи от моите. Поради чувство за малоценност, човек е склонен да се идентифицира с друг, като си приписва неговите характеристики.

Няма да изреждам и другите механизми, по които хората намират начин да ме ударят така, че на тях да им стане добре за моя сметка. Напълняването е всеобщ страх или проблем на всички хора над 30-годишна възраст. Тази е темата, по която се развихрят тотално всякакви патологични форми на общуване! Нито здравето, нито бедността, нито произхода могат да се конкурират с темата за тялото и анти-тялото.

Големият парадокс е в това, че приятелите започват да използват защитните механизми тогава, когато вместо тяло имаш анти-тяло! Колкото и да превъртам това изречение в различни смислови, етимологични и логични аспекти, толкова пъти му се дивя !

И така – за какво ще се бесим днес?

Аз лично – за нищо. Имам антитела срещу хорските нападки. Излавям ги една по една, разпарчосвам ги, разпердушинвам ги и ги изхвърлям. Не ме разболяват. Моите антитела срещу вербалната и завоалираната агресия са аналитични и себеподкрепящи. Разбира се, от момента, в който ми вкарат вируса на унижението, или на обидата, или на присмеха, или каквото и да е там – до момента, в който антителата разпознаят, прихванат и унищожат нещото, минава време. Обикновено около три дни. И съвсем нормално, докато трае този процес, се чувствам уморена. После всичко минава и заминава, изработвам си нова подходяща стратегия за поведение и продължавам напред. Що се отнася до обвивката ми от мас, засега смятам да си я задържа. Има толкова много начини да се отслабне, че не го мисля за особен проблем. Просто чувствам, че на този етап от живота си така съм си добре.

П.П.  Последното твърдение също е защитен механизъм и се нарича „псевдоприемане“ .

П.П.2 Последното изречение се нарича „самоирония“ . 😊