За кризите и капризите възрастта

Когато преди години се залостих вкъщи с лакомо бебе на пищната си гръд, опознах едно ново чувство – смесица между безпомощност и желание за героизъм. Ако дотогава насреща ми се кокореха неразбиращи или разбиращи ме мъже и жени, с които ползвахме говорните си възможности за изясняване на тази или онази ситуация, сега бях оставена на произвола на съдбата с едно нечленоразделно човече, за чийто характер, желания и терзания можех само да гадая. От друга страна пък, напираше славният ми егоизъм и ежедневието ми се очертаваше като постановка от рода на – който надделее, той ще оцелее.

Точно тогава някой навря пред очите ми една книга, която описва фазите в менталното развитие на бебето – Олеле, аз раста! (Oei, ik groei) на авторката Hetty van de Rijt. Няма да ви я преразказвам, защото може би сте я чели, но искам да споделя на бегом най-ценното, което научих от нея и което предавах и още предавам като съвет към всяка моя току-що родила приятелка. А именно, че няма нищо страшно във воя на бебето, не трябва да се изпада в паника, самообвинения или нервни кризи. Не! Най-вероятно, когато то се дере до небесата, става дума за бум на растежа, или онова време, в което на малкото му напират чутовни сили и то започва да прави нови неща – примерно, да вижда движещи се предмети, да хваща, да разпознава, да се обръща. Цялата му досегашна сигурност се разклаща и то пищи като на заколение, защото е

объркано, уплашено и самотно в откривателството си.

Не може да напсува. Не може да изясни какво се случва. Бебето е астронавт, който прави няколко крачки в изучаването на неизвестната планета, но, ако усети опасността от новото, веднага се връща с вой да търси сигурността на ракетата-майка. Не може само да се справи с изненадата от новото, оглежда се за уюта на майчината прегръдка, защитата, сигурността на познатото, а понеже няма други изразни средства, надава крясък и този крясък всява безпорядък. Бебето е в криза. И само от уменията, търпението и зрелостта на любящите му родители може да излезе от тази криза невредимо и още по-силно и укрепнало за бъдещите си подвизи и, уви, кризи.

А какво е кризата? От опит знаем, че това е едно бая тегаво и болезнено време – време на неяснота, преосмисляне, лутане, главоблъсканици, търсения, самота.

Знаем също и че само от нас самите зависи дали ще го

прегърнем като шанс,

или ще го оставим да набъбне и да ни сгромоляса и разпердушини във вид на катастрофа. Най-често по време на криза назрява усещането за промяна, придружено с амалгама от чувства и емоции, като несигурност, тревожност, колебливост, понякога обогатено с гняв, недоволство, паника от надпреварването с времето или страх от бъдещето. Като аромат на кризата във въздуха витае обърканост и само трезвият поглед на засегнатите, здравословният егоизъм и голямата доза късмет могат да опънат платната на лутащия се кораб и той спокоен и уверен да заплава наново към светлите хоризонти.

Някои предизвикателства в живота ни бихме искали никога да не ни се бяха случвали. Други пък нарочно ги търсим в желанието си да намерим себе си и с мисълта, че го правим единствено от здравословно себелюбие. Според психоаналитика Ерик Х. Ериксон съществуват осем стадия на психосоциално развитие, през които ние преминаваме в зависимост от собствените си нужди, гени и социална среда. Колкото и да са различни историите ни, един е общият модел, който ни сближава, а именно този на предизвикателствата, с които се сблъскваме в живота си, и фазите, през които преминаваме, конфронтирайки се с почти едни и същи проблеми. Тези фази се надграждат една върху друга и в ядрото на всяка от тях се съдържа криза.

Криза, равнозначна на шанс.

Ако се справим добре, ще продължим да се развиваме и да укрепваме чисти, уверени и готови за следващия етап. Ако не успеем, то в следващите фази ще се покрием с дебела пелена от недоверие, неувереност или дори чувство за вина. Моделът може да ни помогне да разберем по-добре собствената си история и перипетиите по пътя ни и, ако не е късно, да овладеем кризите и капризите на възрастта си:

• Фаза на първично доверие (или недоверие),

или „Аз съм това, което ми давате“. Първата година от живота ни е тази, в която откриваме стъпка по стъпка света с неговите подводни камъни, заглушителни шумове и промени и ги отбелязваме с крясъци. Това е времето, когато по-силно отвсякога имаме нужда от майчината гръд и топлина, копнеем за сигурност и защита. През този период се учим на близост, на доверие и осъзнаваме, че колкото и да е голям светът, няма какво да ни плаши. Ако обаче през този период сме лишени от близостта, сигурността и защитата, е възможно в следващите фази от развитието си да качим на плещи усещането за празнота, безпомощност и глад за любов, недоверието и мнителността, както и силното желание за зависимост.

• Фаза на автономия (или на срам и съмнение).

Това е периодът между втората и третата ни година, или времето на „Аз съм това, което искам“. Все още сме плътно залепени за фустата на мама и крачола на татко, но полека-лека подаваме нос навън от предписанията и започваме да тестваме тропането с краче и прокарването на собствените си желания. Ставаме все по-самостоятелни и учим какво е да казваме „не“. Ако имаме подкрепата и разбирането на родителите си през този изследователски стадий, можем да научим как да прокарваме собствената си воля и че дори инатът ни как да бъде здравословен, без на всяка цена да залагаме на карти любовта и сигурността. Ако обаче сме лишени от родителското доверие, ако кризите ни през този период са съпътствани от наказания или укори, например, е възможно в бъдеще да изпитваме срам от нормалните си мисли, чувства и желания, дори вина или съмнение, както и да развием някои маниакални залитания от рода на перфекционизъм, чистофайничество, крайна праволинейност и изобщо всякакви действия, породени от подсъзнателен страх от наказания или недоверие.

• Фаза на инициатива (или на чувство за вина).

Между четвъртата и шестата ни година все по-често звучи рефренът „Аз искам да стана такъв и такъв“. Това е периодът на детската градина, отделянето от майката и все по-голямата автономност и самоинициатива. Започваме да искаме съзнателно, проимваме усещане за социалните роли и дори отвътре ни набъбва съвест. Ако обаче сме ограничавани и потискани в този период, е възможно да си влачим като товар чувството за вина, че желанията ни са отвратителни и че сме палави деца, а палавите деца стават лоши хора. Често като резултат от неправилното управляване на кризите през този период след време се обажда чувството за непълноценност и компенсаторните прояви от рода на хиперинициативност или стремеж към високи постижения на ръба на невъзможното.

• Фаза на компетентност (или на чувство за малоценност).

се наблюдава между шестата година и пубертета. „Аз съм това, което уча“ е мотото на това време и то изцяло е подвластно на това как функционират нещата. Учим, наблюдаваме, участваме в процесите, търсим обяснения и се чувстваме полезни, поглеждаме към света на възрастните и искаме някой да ни преведе през моста към него. Ако всичко върви естествено, няма проблем. Но ако има залитане в прекомерни изисквания или пък в безхаберие към любознателността ни, съществува опасност от неудовлетвореност, отново чувство за малоценност, страх от провал, а в някои случаи и компенсаторно поведение от типа да сме по-богове от боговете.

• Фаза на идентичност (или на колебания в идентичността и отхвърляне).

„Аз съм това, което съм“ казват тийнейджърите и се качват на влакчето на ужасите. Детството е само ехо, на преден план никнат косми, мустаци, гърди, а чаршафите нощем се пълнят с нови миризми и издайническа влага. Като тийнове все по-често си задаваме въпроса кои сме, търсим близост в групи и откриваме непознати истини за себе си и за своята сексуалност, опитваме нови роли и започваме да се ориентираме в света на възрастните, учим се на вярност, отговорност и доверие в другия. Ако обаче сме обградени от нестабилна среда и недостатъчно обич, е възможно влакчето на ужасите да увеличи скоростта си и лутанията ни в търсене на идентичността да придобият пагубен облик. Първите опити с дрога, крещящите експерименти с външния вид, бунтарството срещу родители, училище и всяка структура, неувереност и неудовлетвореност от себе си, както и болезнени травми от отхвърляне са естествените резултати от неовладяването на кризите между дванайстата и осемнайстата година и логично могат да оставят зловещ отпечатък за цял живот.

• Фаза на интимност и взаимност (или на изолация).

Това е времето на ранната младост между 18- и 30-годишна възраст, когато живеем под девиза „Аз съм това, което обичам“ или „Ние сме това, което обичаме“. През това време фокусът ни плавно се измества от Аз към Ние и другите започват да придобиват все по-голяма значимост в живота ни – не само в сферата на любовта, но и на приятелството. Намираме (или не) своите половинки и животът ни се катурва в някакво русло, за което след време или сияем от благодарност, или си скубем косите до под корените. От степента на развитие до този момент и от товарите, които носим от предишните фази, зависи дали и как ще бъдат разрешавани кризите на актуалния период и дали изобщо би била възможна безболезненост при овладяването на противоречията и конфликтите през този период. Не е изключено неадекватното подбиране на партньор, но и оставането в самота, вглъбяването в кариера или изобщо отказването от социален, любовен и интимен живот, като резултат от вътрешните конфликти и невъзможността за справяне с възникналите кризи.

• Фаза на създаване (или на стагнация и егоизъм).

Този период е доста продължителен и се точи от около 30-ата до 50-ата ни годишнина под мотото: „Аз съм това, което съм готов да давам“. Създаваме семейство, наследници, бъдеще, а и за обществото даваме най-свидното – времето си. Отваряме се за света с всичките си сетива и пускаме най-доброто от себе си, без да окапват листата ни или да се уморяваме от щедростта си. Ако не успеем да се справим обаче или ако просто късметът ни е подрипнал само по тъчлинията на грандиозните ни планове, то пропадането може да е повече от болезнено – и в материален, и в емоционален план. Горчивината и чувството на неудовлетвореност, както и следите от предишни неразрешени кризи могат да ни тласнат в празнотата или на безразборното харчене (на пари, чувства и време), или на разрушителната самота и безплодния егоизъм. Остава ни да направим най-добрия избор, като мъдростта да ни е инструментът за щастие.

• Фаза на цялост (или отчаяние).

След петдесетата ни годишнина ни очаква какво – старост-нерадост или старост и сладост? „Аз съм това, което съм придобил“ през всичките години досега и затова ще се наслаждавам и ще бера плодовете на сполучливото си развитие – това е едната възможност. Или пък ще тъна в страхове, самота, неудовлетвореност и потиснатост от себе си и света – това е печалната алтернатива. След петдесет музиката става все по-тиха, вечерите и те, храната е новият секс, гравитацията няма милост, а болежките тук и там подлагат на изпитание волята ни за живот. Доказали сме се, каквото сме се доказали, времето лети по-бързо от мисълта ни, а на нас ни остава само да отбираме най-доброто за себе си, да правим все по-малко компромиси и да се радваме на цената си. Вече сме достигнали пика, чувството на удовлетвореност и цялост е наше, достойни сме и горди от уменията си да преминем през всички възможни кризи невредими и пълнозърнести. Доволни сме от всяко свое досегашно решение и заставаме зад желанията си непоколебимо. Нямаме време за губене. Остава да го имаме това време по-дълго. А за кризите на възрастта само да четем.