За мечтите и хората

Представете си, че сте на събиране на випуска – знаменателно събитие, за което някои от нас се вълнуват, а други – не. Срещата се провежда в приятен италиански ресторант, където си поръчвате хубаво чилийско вино и фино направени брускети. И някъде от момента, в който започвате да отпивате от чашата си, се вглеждате и в другите, и в себе си. Такива събития може да са банални, но ни помагат да се ориентираме за нещо важно – какво по дяволите е станало с нас от определен период в миналото насам.

В някои случаи ни се струва, че са се случили изключително важни събития, свързани с реализиране на мечтите ни. В други – че тези събития по-скоро са се случили на другите, вместо на нас. А понякога разбираме и че имаме нови мечти и старите вече не са релевантни, тоест – че

самите ние сме се променили. 

И докато сервират спагетите болонезе и ароматната пица с разтапящ се като годините кашкавал, се оформя следното прозрение: един от основните въпроси, на които животът дава отговор, и то в преизобилие, е в какво се превръщат мечтите. И тази демонстрация, погледната отстрани, прилича на окастрянето на един много голям храст в различни посоки, докато в други той избуява. Равносметката на това в какво се превръщат мечтите всъщност става много лесно – просто, както стана дума, трябва да се огледаме около себе си и да се вгледаме малко по-втренчено в нас самите. Истинското предизвикателство, на което човек е длъжен да даде отговор, е кои са автентичните му мечти, говорещи за това кой е самият той. И разбира се – какъв е начинът за осъществяването на тези блянове. Ако не отговорим на последния въпрос, всъщност

занемаряваме мечтите си,

оттам и самите себе си.

Междвуременно цялото упражнение прилича на игра със зловещи матрьошки, защото с цел решаването на предходните въпроси е възникнал и още един, още по-сложен – каква или какъв човек всъщност съм аз, кое е моето истинско Аз, което искам да реализирам? И не, този въпрос съвсем не приключва със завършването на университета. Напротив, тогава започва поръчката на основното ястие, което, за да бъде сервирано, се предхожда от същинската борба за истинското ни Аз. И за съжаление или не, това продължава, докато не дойде

голямата експлозия вляво,

както я наричат поетите. И докато това последно събитие не се осъществи, внасяйки някаква окончателна сигурност в отговора дали сме постигнали мечтите си или не, мъките не спират. Те са свързани с една, да кажем, много напрягаща страна на битието, която можем да наречем раздвояване. Това раздвояване от своя страна е много особено, защото всеки от нас е човекът, който е, но едновременно с това – и човекът, който не трябва да бъде. Част от нас не е автентична и може да бъде заменена с по-истинска и прилягаща на нас самите същност. И реализирайки мечтите си, всъщност

сваляме една магарешка кожа,

за да я заменим с дрехите, които наистина ни отиват.

Има един италианец Никола Абаняно, който вместо само да си хапва спагети по италианските ресторанти, неблагоразумно се е заел през XX век да разсъждава доста конкретно по въпроса за това защо трябва да реализираме съкровените си мечти. Отговорът му е лесен: защото така реализираме истинското си битие. „Човекът е същество, което се бунтува срещу това, което е“, казва Абаняно.  Той говори за битието, което ни „се изплъзва от всички страни“ и никога не можем да го победим, т.е. в повечето случаи липсата ни на победа е загуба. Нашата същност е също толкова неизчерпаема, но не е невъзможна като процес на изследване.

Да, отговорът на това какво да правим мечтите си не включва само онези копнежи, които са все още живи, но и загиналите мечти, паднали в жертва на живота или пък на други, идващи да ги изместят. Но съществуват и онези автентични блянове, за които стана дума, които може и да бъдат позабравени, но

няма как да увяхнат с времето.

Всеки човек сам си дава сметка кои са те, а в случай, че не знае – може просто да помисли в продължение няколко години, заслужава си. Може и да се наложи да приложи малко изкуствено дишане на някоя и друга мечта. От една страна, трябва да се помирим със загиналите мечти, а ако не сме се примирили – да възкресим онази част от тях, която носи есенцията на нас самите.

Мечтите ни до голяма степен са онази част от душата, сърцето и духа ни (тези държави с преливащи граници), която все още не е реализирана, но която е скритият ни потенциал. Действителността често може да е контрапункт на това, което ние сме и също така е възможно да противодейства на същинското ни проявление. Погледнато от една малко по-параноична перспектива, цялото битие е насочено срещу нас и срещу сбъдването на мечтите ни, тъй като ни коства огромно, почти невъзможно, количество и сили, за да му противодействаме и

да реализираме себе си.

 Затова и най-точният отговор на въпроса „в какво се превръщат мечтите“ всъщност е: в каквото се превръщат хората (ние и тези около нас). Оттам нататък можем да се смеем или да потъгуваме, в някои случаи – да се радваме на резултата. И в никакъв случай да не забравяме да се вгледаме в по-голяма степен в себе си с цел такъв един анализ.

И докато си хапваме тирамисуто в италианския ресторант, да не се тревожим за малкото или многото натрупани килограми отгоре, в сравнение с тези отпреди няколко години. Важно е да действаме, за да превърнем онези съкровени наши мечти в реалност.