Когато бях на 18 години, в училище ни накараха да напишем писмо до себе си след 10 години. Спомням си как стисках листа хартия в ръце и той леко трептеше от вълнението какво ще кажа на себе си след 10 години. Щях ли да съм отговорила на собствените си очаквания за мечтан живот? Щях ли да мога да си кажа – браво, моето момиче, ти успя! Щях ли да съм горда и непоколебима, или щях да смачкам небрежно листа и да си кажа, че това са пълни глупости. Че не съм знаела нищичко за живота преди 10 години. А знам ли нещо днес? В онзи топъл майски ден написах една кратка страница до себе си с надеждата, тази Ирина, която прочете редовете след години, да бъде горда и щастлива, да бъде свободна и сигурна, че е поела по правилния път.
Винаги съм била мечтателка –
обичам да строя въздушни кули,
да търся нови пътеки и да поемам рискове, които да ме заведат на нови върхове. Още от малка ме учеха, че мечта, на която поставиш краен срок, се превръща в план. Така растях и търсех отговор на въпроса – в какво се превръщат мечтите – в тъжни спомени от нашите младежки вълнения или в смисъл на живота? Какво се случва, когато сбъднеш мечта – чувстваш удовлетворение и задоволство или набързо неглижираш постигнатото и продължаваш все по-нагоре? И въобще как ни действат мечтите – като функция на невъзможното или като трамплин за личностно израстване?
Никога не съм разглеждала мечтите като материално понятие – в съзнанието ми са били разтегливи облачета от вълнение, придобиващи различна форма и цвят, улавяйки настроенията ми и променяйки се с годините. Никога не съм мечтала за коли, пари, апартаменти, а по-скоро за съвкупност от обстоятелства, които да ме заведат до истински мечтаното – необозримо щастие, нирвана,
земен рай, моята Итака.
Дали това бе най-илюзорната мечта от всички? Дали не бе по-наивно да търсиш безмерното щастие, вместо да си поискаш мечтаната работа? А защо казвам „поискаш“? Според една теория, Вселената ти дава това, което си поискаш, но не поставяйки го под въпрос, ами просто заявявайки своето желание. Както когато отидете в ресторант – поръчваш си и не поставяш под въпрос дали сервитьорът ще ти донесе поръчката. Нещата просто се случват.
Да мечтаеш е изследване на възможности,
хипотетично разглеждане на ситуации и изходите от тях. Често вечер, когато не мога да заспя, задавам темата и посока на някоя мечта, за да я развия подсъзнателно, докато спя и на сутринта да разгледам обективно възможностите. Ще кажете, че имам доста особен подход към мечтите – за повечето хора те са мигове, в които да се откъснат от реалността, а аз ги насочвам именно към подобряване на тази реалност, която никой като че ли не иска в днешно време. Грешната употреба на мечтите ги превръща и в невъзможности – когато възприемеш нещо за илюзорно и нереално, сам програмираш съзнанието си да мисли, че това няма как да се случи.
Мечтите са просто смели планове,
изковани в най-съкровените дебри на нашето съзнание – там, където си позволяваме да бъдем безразсъдни, искащи и дръзки. Какво се случва с тях, не е въпрос на вяра, а на смелост.
Когато отворих онова писмо, онзи смачкан лист, си дадох сметка, че за тези 10 години съм станала много по-смела и дръзка. Разбрах, че онова, за което съм мечтала преди 10 години, съм надминала многократно, че съм се научила да вярвам в себе си и възможностите си, защото точно те, а не мечтите, сбъдват. Мечтите са просто посоката.
0 Коментара