“Винаги готви на слаб огън, че яденето не обича да го препират. Лука нарязвай според гозбата. Дръж здраво дръжката на тенджерата и непрекъснато го бъркай. Научиш ли се кога е готов, все едно си сготвила половината от яденето”, чувам един след друг съветите на баба, сякаш беше вчера.
Споменът за издължената й тъмносиня рокля, напръскана с бели цветчета, разделена на две половини от ред стъклени копчета, съчетали се безукорно с якичка от памучна дантела, се отърква в мен като котка и препасвам престилката.
Залавям се да ситня 1 голяма глава кромид лук. Разтапям около 100 г краве масло, капвам му няколко капки олио, колкото да не прегаря и прибавям лука.
С дървената лъжица рисувам равномерни кръгове по дъното на тенджерата, здраво стискам дръжката й, че високата ми кокалеста баба, с подстригани на “Калипсо” коси,
все едно наднича зад мен
и с твърдите си очи наблюдава как се справям.
Прибавям по 1 връзка нарязани на едро зелен лук и пресен чесън, завъртам ги, колкото да омекнат и слагам 1/2 кг измит и нарязан на широки ленти спанак. Внимателно ги обърквам. Добавям 7-8 счукани скилидки чесън, 1 равна супена лъжица брашно, 1 супена лъжица фин сладък червен пипер и 1 такава с чили. Сипвам 1 чаена чаша вода и отново бъркам. Доливам пилешки бульон, пускам 3 шепи нарязана левурда, ръся обилно черен пипер и стривам между пръстите си 4-5 щипки сух джоджен.
Навеждам се и вдишвам от аромата на чорбата, който инак тихо се измъква през абсорбатора, добавям солчица и захлупвам. Оставям я да къкри на слаб огън и си отдъхвам.
Наместилото се в тишината на къщата мое желание да се занимая с най-интимната част от тялото ми, ме отвежда в другия край на кухнята, където прозорците почти се скриват от растящите на широко корони на старите дървета в двора, създаващи ни естествена преграда с другите къщи, което е удобно за хора като мен,
несвикнали да се озъртат в дома си
Свободно се разхвърлям, така както ме е мама родила, слагам очилата, вземам “специалната ножица”, епилатора и се нагласям върху хавлиена кърпа на дивана.
Заемам гимнастическа поза, готова да срещна малките съскащи дискове на епилатора, които ще свършат работа там, където е нужно. Съсредоточавам се максимално, както често става, щом се захвана с туй тайно дело и спирам да мисля, докато редувам степените на машинката, като от време на време я заменям и с ножицата.
По някое време свършвам каквото върша и предоволна се изправям на крака, но тогава неочаквано срещам лицето на млад мъж, залепил се като октопод на прозореца, да ми маха. На висок етаж съм и в първия момент не реагирам. Погледът ми се вторачва в странното нещо с много въжета, халки и други джунджурии, върху което той виси, в работното му яке с достатъчно джобове и в широката му момчешка усмивка. Сетне от само себе си се съвземам и след три къси скока, разярена хващам дръжката на единственото крило, което се отваря от този ни безкраен прозорец.
– Ти пък откъде се взе тука? И кой, по дяволите, си? – разгорещена изревавам, така че и на задните улици в махалата ме чуват.
– Ама, госпожо, не ви ли казаха? Днес оправяме улуците! И как кой съм?
Аз съм Спайдърмен!
– вика ми той, ухилен до небесата и необезпокояван от височината бърка в един от многото си джобове и ми подава визитка.
Вземам я и недоумяващо оглеждам ръката на нарисувания там герой, приклекнал удобно в единия й ъгъл, да сочи към кратко изписани думи: “Алпинистки услуги по всяко време със Спайдърмен.”
Едва тогава се усещам, че го навиквам съвсем гола. Грабвам хавлиената кърпа и я пускам пред себе си като крива завеса. Спайдърмен вдига ръка към жълтата си каска, козирува ми с два пръста и се спуска надолу.
Раздрусана от ставащото и почти гола прекрачвам прага на терасата, прегъвам тяло и се надвесвам върху перилото, очаквайки го да скочи направо на двора с помощта на онези лепкави неща, дето ще му излязат от ръцете, но Спайдърмен обръща глава към мен и неангажиращо се провиква:
– Госпожо, обърнете внимание на външната козирка на прозореца, че между нея и изолацията май има някакъв проблем! – и висящ на онова нещо продължава своя път надолу.
Тряскам вратата след него и загръщам тялото си плътно с хавлиената кърпа. Прекосявам стаята и машинално вдигам капака на тенджерата. Добавям на спаначената чорба
още 2-3 щипки джоджен,
лъжица прясно масло и много сух чесън. Дърпам я настрани, за да си почине, както ме е учила баба и вадя от шкафа купа. На дъното й слагам 3-4 супени лъжици гъсто кисело мляко, натрошавам върху му сирене и си сипвам от чорбата. Ръся й лют и черен пипер, които ме удрят право в носа, докато я разбърквам.
Опитвам първата лъжица и едва тогава от сърце се разсмивам. Гледам шарената Спайдърменова визитка, слушам цъкането на часовника, забит в ъгъла между стената и хладилника, който шумно и по китайски се разпорежда с времето, без да ме пита, ала сега цъкането му ми заприличва на постоянно повтаряща се целувка.
0 Коментара