За свободата да си жена, независимо дали в Бутан или България

“Продължаваш ли да следваш мечтите си? Как са се променили те? Как се промени ти?”. Това ги попитах сега. Преди около 10 години, заедно с oще 10 души, основно жени, се озовахме в Барселона със стипендии за обучение при журналистката от световна класа Мариан Пърл. Има филм за живота й, в ролята на Мариан е Анджелина Джоли, но за тази невероятна личност ще стане дума след малко. Неин помощник беше Кейти Нгуен, още един страхотен журналист, прекарала години в Африка като кореспондент за Ройтерс.

Снимки: Личен архив

В Барселона някак магично се сформира секта приятели за цял живот от Виетнам, Мианмар/Париж, Замбия, Бутан/Германия, Пакистан, Румъния, в нея има привилегия да влиза и мъж – добър приятел от Индия. За малко да забравя и за Алекс, който е от Мексико, но мисля все още живее в Полша. И, разбира се, прекрасната приятелка от Алжир, с която като че ли се усмихвахме една на друга с душите си. Нищо, че аз обожавах да нося рокли, а тя бе неотклонно с хиджаба си. Тя се оказа бунтар, достоен за възхищение. Сега, освен ако не се преместила (не съм я чувала от години), би трябвало да е в Швеция.

След Барселона, с Уафия и Ни Ни (ще стане дума и за нея) се озовахме на конференция за женските права в Малайзия. Сякаш светът беше в краката ни. Всъщност само ни е гъделичкал по петите, преди да спре зашеметяващия си ход. Предполагам, че е отишъл при други 20-годишни, за да ги омае и да им обещае, че ще е техен.

Иначе, за хора като

Уафия, доктор по математика,

трябва да се говори много. Заради разказите й за Алжир и досега се чувствам като турист, стоял минимум седмица там (нито твърде много, нито малко, но достатъчно, за да вкусиш от местния дух). Говорехме за Камю, Франция. Помня как тя ми подари с усмивка кутия фурми на летището на Куала Лумпур. Сигурно е било прощален подарък, примирение, че светът е прекалено голям, за да бъде поддържано живо едно приятелство от разстояние. Тогава нямах чувството, че се виждаме за последно. И все още се бунтувам срещу хода на света и времето. За щастие, не само аз.

Днес, след толкова много пропътувани и неизвървени мечти и траектории, запрятам ръкави, за да пиша за странната ни група. Както и какво се e случило с пътищата, по които вървим оттогава.

Бяхме много различни. Но всеки от нас имаше опит в журналистиката и се интересуваше от проблемите на жените в обществото си и на глобално ниво. Звучи абстрактно, нали? Не чак толкова, когато разбереш, че е опасно да излезеш с рокля на улицата в Кайро. Или че в немалко държави не е прието жена да пътува, включително ако е с цел обучение.

Да се върнем на Барселона. Беше ноември, перфектното тамошно лято. Пристанището вечер светеше като огърлица на шията на града. През деня бяхме в залата за обучение, а вечер опиянени се разхождахме. Обучението продължи шест дни. Разговаряхме много, бяхме любопитни за начина на живота на всяка от нас, и се изненадвахме. Осъзнах, че макар и идваща от държава от Балканите, за които има геополитически стереотипи като за назадничав регион, все пак имам простор за развитие и свободи, които преди не съм оценявала.

Мариан

Мариан Пърл бе блестяща. Гигантски генератор на знание и топлина, тя обръщаше внимание на всеки от нас. Блестящ журналист, отдаден на темата за женските права, самата тя не е подозирала, че трагичните обстоятелства около смъртта на съпруга ѝ ще бъдат причина името ѝ да стане символ на духа, който не може да бъде пречупен, независимо от ужасите на смъртта и терора. Отвличането и екзекуцията на Даниел Пърл не бяха ожесточили сърцето й, не бяха я сковали от страх и параноя. Въпреки скръбта, тя съумя да продължи да работи в насоката, която я вълнуваше. Скоро след приключване на обучението в Барселона, Мариан стартира правозащитния медиен проект „Звън за промяна“, подкрепен от „Гучи“ и хора като Бийонсе и Салма Хайек. Ролята на Мариан там беше ключова.

Ни Ни, Мианмар/Франция

През цялото време в Барселона Ни Ни (Нини) се усмихваше. В тази усмивка прозираха пластове чувство за хумор, лека тъга, както и – пробуждаща се жизненост.

За престоя Барселона Нини казва, че е научила много за себе си и за поколението й, израснало под влияние на пропагандата в страната й. И за това какво значи свобода; свобода на пресата и свобода от страх.

Нини успя да промени живота си кардинално. Съвсем наскоро се дипломира в Париж, където живее от няколко години.

„Имам по-големи брат и три сестри. В Мианмар има поговорка, че родителите обичат най-малките деца. Но аз винаги съм имала усещане, че родителите обичат най-много брат ми, единственият син в семейството. В нашата култура да имаш син е привилегия за родителите. Това ги прави силни, това е традиция. А ние, жените, винаги сме в подчинена позиция“, разказва Нини.

„Например, ако окачвате дрехи на закачалка, по правило дрехите на жените трябва да са под линията на мъжките. Друг пример – жените не могат да докосват с краката си мъже. Защото мъжете вярват, че това може да отнеме техния “hpoun“ – мъжката духовна енергия, да им вземе късмета“.

„Ако сте чели за революцията през 2021 г. в Мианмар, жените опитваха да се противопоставят на хунтата с техните “longyis“ – традиционна пола, окачвайки ги да висят във въздуха там, където може да минат войници. Да минеш под longyis означава лош късмет за мъжете, особено по време на битка.

Но да се върнем към детството ми и живота за жените в страната. Винаги съм била под въздействието на това, че мъжете по естествен начин са на по-висша позиция. Домашното насилие е често срещано в селището, където израснах. Мъжете се напиват и пребиват жените си…

През 2012 г. работех във вестник. По това време все още нямаше пълна медийна свобода. Изданията опитваха да оцелеят.  Работих за две различни медии, но те не успяха да просъществуват. Беше предизвикателство да оцелея, в случай че изданията започнат да съкращават служители. Беше трудно време“, разказва Нини, която решава да промени живота си и емигрира във Франция.

Днес, след дипломирането си, тя се подготвя да работи в сектора на хуманитарната помощ. И това адски много ѝ отива.

Фара, Пакистан

Фараназ Захиди бе най-опитният журналист от нас, вече омъжена и утвърдена в професията си. По това време повечето от нас бяха на около 25 години и тепърва стъпвахме на краката си. През 2021 г. международната организация „Women Deliver“ номинира Фара за една от 15-те най-силни журналистки, работещи в сферата на женските права.

От Фара научих, че една жена може да защитава правото да носи хиджаб, същевременно – да отстоява себе си като жена. В своя статия за „Хъфингтън Пост“, тя пише за правото на жените да носят хиджаб или бурка, сравнявайки решението им с избора на монахините. С работата си Фара опитва да руши закостенелите стереотипи за жените в ислямския свят.

„Ислямът не е монолитна цялост. Нито неговите последователи. Има степени и нива на хиджаб дори в ислямската традиция. Начинът, по който ислямските жени го разбират и практикуват също се различава“, пише тя, добавяйки, че много от приятелите й покриват лицата си по различен начин, а други, също дълбоко вярващи, изобщо не покриват главите и лицата си“.

Дори по начина, по който говори Фара, личи, че е част от образованите и елитни кръгове на страната. Срещала се е с някогашния пакистански премиер Беназир Бхуто (станала жертва на атентат през 2007 г.), на която много се възхищава. Аристократичната класа просто струи от Фара, без никаква показност. Макар че през годините преминава и през други медийни бизнеси, журналистиката си остава основната й страст. В момента е регионален редактор в изданието “The Third Pole”.

Всички от онзи период споделяме усещане за „сюрреалистичната радост да бъдем част от тази група в Барселона“, казва днес Фара.

“Последните две години работа от къщи заради пандемията ме научиха да ценя тези ценни моменти в Барселона дори повече. Нищо не се равнява на човешкото общуване и това да учиш от другите. Надявам се да се срещнем отново някой ден, да се смеем до полуда над тапас, да споделяме какво ни се е случило в последните 10 години и да си разказваме идеи за истории“.

До, Виетнам

До Мин Ту все още работи за Vietnam News Agency, както през 2012 г. Тогава на 25 години, като повечето от нас, тя беше видимо запленена от преживяването. Няколко месеца след обучението в Барселона се омъжи. Майка е на двама сина. И разказва за това какво е значело доскоро да имаш син във Виетнам.

„Виетнам има хилядолетна история на феодализъм. В миналото, жените не са били уважавани, не е можело да получат образование, било е важно да раждат синове, не са имали глас в семейството и са прислужвали на мъжете. Днес, това е напълно различно. Жените са уважавани както в селските, така и в градските райони. Но за съжаление, в отдалечените места отношението към жените не е като към равни. Правителството има политики и закони, подкрепящи развитието на жените. Много жени имат позиции в управлението на държавата, бизнеса и т.н. Негативното е, че все още съществува домашно насилие и, че не всеки мъж участва в домакинската работа, дори жената да печели колкото него“, разказва Ту.

“Все още следвам журналистическата професия, макар че съм изморена и напрегната. Моята насока е социокултурна. От години се интересувам от традиционна и съвременна култура. Все още мечтая да общувам с международни колеги, да изучавам култури. И все още се чувствам млада и изпитвам копнеж да пътувам. В някои аспекти, все още се чувствам свободна да пътувам, където искам. Родителите ми ме окуражават. За мен това е много важно, защото откакто се омъжих, имам много грижи, и трудно се фокусирам върху това да си намирам обучения. Също така, не мога да пътувам за дълго, това е лично моята перспектива (защото други омъжени жени във Виетнам могат да пътуват далеч от семейството).

Сара, Бутан/Германия

„Трябва да кажа, че Барселона изигра огромна роля в отварянето на очите ми за света“, казва Сарасвати Сундас.

Помня как преди много вече години Сара ни писа, че не може да издържа да е журналист, но иска да работи нещо, което да ѝ позволи да среща хора като нас. Търсеше пътя си.

В хиндуистката митология Сарасвати е богиня на мъдростта, познанието, изкуствата. Сара, днес на 35 години, и тогава беше много непринудена и весела. За разлика от повечето от групата, тя казва сензационните думи, че „да се родиш жена в Бутан е благословия“, защото „,мъжете и жените имат еднакви права“.

Бутан е малка планинска държава (ок. 771 600 население), някак оцеляла между менгемето на Китай и Индия. Щастието е право, застъпено в конституцията на страната, въвела термина и философията „Брутно национално щастие“. Всеки там има достъп до образование, разказва Сара, наричайки страната си прогресивна. Но все пак, има и нюанси.

„Броят на момичетата в училищата е по-голям от този на момчетата, така че може да си представите колко отворено е обществото. Като демокрация, Бутан има дълъг път за извървяване и ще е чудесно ако има повече жени на ръководни позиции, както и политици. Много малко жени имат възможност да се посветят на работата си“.

„Толкова много се случи след Барселона. Навремето бях все още аматьор. Израснах като човек и журналист, както и мечтите ми. Посветих шест години на работа във вестник в Бутан, после реших да тръгна по нови пътища. Преместих се в Индия, за да уча дигитална журналистика. Станах уеб продуцент в една от най-големите телевизионни мрежи там. Научих много за политиката, започнах да се интересувам от нея. Взех си кариерна почивка, за да уча такава магистратура в Германия“.

Сара смята, че за една жена, където и да е, е трудно да развива кариера и да следва мечтите си. Споделя, че партньорът ѝ я подкрепя. И двамата са пристрастени към пътуването и откриване на нови хоризонти, и затова „трудно стоят на едно място“.

Чилуфия, Замбия

„Барселона ме научи да разказвам за различните женски гласове, да отдавам почит на борбата на жените по света, които допринасят за развитието на обществата си. Опитът там ми помогна и да съм по-добър ментор на по-млади жени“, разказва Чилуфия Муелуа. Тя бе единствената сред нас, работеща в телевизия. Подобно на Фара, беше много напреднала в живота и професията си, по това време бе майка и съпруга. Помня, че се чудех как въобще е възможно човек с две деца да е така жизнен и да изглежда така млад. По това време Чилуфия тъкмо е разгръщала кариерата си като продуцент и водещ в малка частна телевизия. Днес е топ мениджър, оглавява отдел по корпоративни въпроси в огромен мултимедиен бизнес в Замбия, с подразделения в целия африкански континент.

“Жените в Замбия са свободни да имат кариера, да движат бизнес, същевременно да ръководят домакинство“, казва Чилуфия. Накратко, добавя тя, политиките в Замбия не са дискриминиращи и страната наблюдава увеличение на броя на жени на отговорни позиции.

„Вече имаме първата жена-говорител на парламента, също – втори вицепрезидент-жена. Много жени ръководят институции като банки и т.н.“, казва Чилуфия .

Все пак, разбира се, не всичко е брокат и пайети, Замбия е наричана „частично демократична страна“, също така – държава с ширеща се бедност. Тепърва предстои и жените в замбийското общество да се утвърждават.

Нaвсякъде

Всъщност не сме се променили много оттогава, нито светът кой знае колко. Имаме право на точно толкова оптимизъм и песимизъм, колкото и преди.

Както писах още тогава, след връщането си, на пръв поглед в България жените нямат проблеми. Но това е bullshit. Жените имат проблеми навсякъде, независимо дали в Бутан или България, просто нюансите са различни, на места проблемите са по-фрапиращи (като например да не можеш да шофираш, защото си жена). Но навсякъде жените са по-ниско платени и работят на по-ниски позиции, разкъсват се между работа и домакински грижи, биват обект на подценяване, на места – на насилие. И не, това заключение не е израз на феминизъм. Това си е кристален, лъхащ на мраз, реалистичен поглед.

Изборът на Барселона за дестинация на обучението сякаш не бе случаен. Там няма значение дали си бял, жълт или зелен (не всеки стомах е свикнал с изобилието на барселонските тапаси, както се шегувахме). Но колкото и да бяхме различни, все пак си приличахме. Опитвахме се да вървим по пътя си колкото се може по-осъзнато. И до днес ни спохожда копнежът за живот, като онова есенно „лято“ в Барселона – време за учене и пробуждане за света. И за хубаво вино.