За цветята, децата и цветята в децата

Аз съм начална учителка. От двадесет и четири години съм такава. От първия си работен ден до момента – все в същото училище, само децата – различни. Сбъднах детската си мечта – да бъда учителка и да получавам букети, подарени с благодарност от учениците в началото и в края на всяка учебна година. Сбъднах детската си мечта – да бъда учителка, но вече не на куклите си, а на истински деца. Прекрасно е усещането да се изгубваш между деца и букети!

Посрещах години наред учениците с прегръдка, а после старателно отнасях подаренитe от тях цветя у дома и изваждах всички налични вази. Наслаждавах им се ден след ден, но уви, рязаните цветя, макар и аранжирани в прекрасни букети, бързо умират. Те умират в момента, в който бъдат отрязани от стъблото. Тази мисъл не ми даваше мира и в крайна сметка ме провокира да помоля родителите децата да ми подаряват цветя в саксии, когато има повод, за да останат живи по-дълго.
Така,

в любов към децата и към цветята,

се занизаха моите  учителски години.

Докато бях по майчинство втори път, интернетът, а след него и Фейсбук, навлязоха в ежедневието ми.
Междувременно стартира благотворителната инициатива „Българската Коледа“ и аз започнах да се замислям колко много дечица в България нямат щастието да имат родители, да бъдат здрави и отглеждани с грижа и любов. След това във Фейсбук започнаха да ми изникват кампании за деца, които имат нужда от помощ, за да се лекуват от различни болести, някои от тях – спешни. Докосваха душата ми всеки път с болката на родители и близки, които апелираха към нас, здравите, да помогнем.

Когато се върнах на работа, бях заредена с енергия и с желание да работя за каузи, които в обществото не добиват нужната гласност, които изискват

даване без афиширане.

Поех випуск изключителни сладури, които оставиха в сърцето ми дълбок отпечатък със своята емоционалност и готовност да откликват на всяка моя идея. Казват, че учениците започват да приличат на своите учители по темперамент. Не зная дали е така, но между нас имаше изключително силна връзка още от първи клас.

В нашето училище по същото време официално стартира една традиция, станала вече дългогодишна – да се провежда Коледен благотворителен базар. Първоначално събирахме скромна сума и я дарявахме за Българската Коледа, но с всяка следваща година набирахме популярност и съмишленици и започнахме да събираме големи суми, които разпределяхме между каузата на Българската Коледа, на някое детенце, избрано от всички колеги и между наши ученици в затруднено положение.

Приех този Базар като лична кауза и някак си успявах да предавам своя ентусиазъм на ученици и родители, успявайки заедно да събираме най-големи суми измежду класовете година след година. В един момент обаче осъзнах, че тази инициатива е само веднъж годишно, а

от помощ някой някъде се нуждае всеки миг…

Така се роди идеята с този випуск да завършим четвърти клас, организирайки благотворителен концерт в учителската стая. Получи се изключително емоционално събитие, а наши гости бяха родители, приятели и колеги. Входът беше сума за благотворителност по желание, а самият концерт беше фантастичен, защото учениците дадоха всичко от себе си, убедени в смисъла на това, което правят. Събраните средства  бяха неочаквано много и ги дарихме на близките на едно момиченце с диагноза Детска церебрална парализа, чиито близки бяха нашите специални гости.

На следващата есен поех новите си хлапета и колелото на училищното ежедневие се завъртя… Децата ми подаряваха живи цветя, на базарите по Коледа бяхме винаги първи, а планираният за края на четвърти клас благотворителен концерт беше още далеч за осъществяване. Възпитавахме се в емпатия и съпричастност не само към близките за нас хора, но и към непознати, защото бяхме убедени, че капка по капка става вир, а нашата обща „капка“ всеки път може да е решаваща за нечий живот.

Тогава, вярвам – неслучайно, преди поредния 15 септември през 2014 година, във Фейсбук достигна до мен

инициатива от една изключителна жена,

която е посветила живота си на това да подпомага с всички възможни средства онкоболните деца в България и която предлагаше ученици да дарят парите, предвидени за букети на учителите им за техен съученик с левкемия. Тази идея ме възхити и реших да се включа към тяхната кауза. Споделих с родителите и те с готовност приеха идеята.

Така за първи път, позовавайки се на тази конкретна идея, успях да изляза извън рамките на еднократната коледна благотворителност. Докато завършиха четвърти клас, от учениците в този випуск в началото и в края на учебната година, получавах „букети“ в пликче за избрана заедно с родителите и децата кауза.

Инициативата нарекох „Подари помощ вместо цвете“ и с различна успеваемост всеки път я споделях и с колегите си, защото и според Мечо Пух: „колкото повече – толкова повече“. Уви, успехът ми в тази насока беше слаб, което много ме натъжаваше и ме караше да се чувствам неразбрана,

като „черна овца“ в учителската гилдия,

която си е позволява да нарушава изконната традиция за подаряване на цветя. Все пак се чувствах безкрайно удовлетворена, въпреки неприемането на инициативата от всички в мащабите, в които си представях, че би могла и би трябвало да прерасне с идеята така да се помага на повече деца в нужда.

Направих своя избор и се отказах от любимите си цветя в името на всички онези дечица, които не само нямат възможност да подарят цвете на учителите си, но те изобщо не ходят на училище, защото са в болнични стаи, лишени от игри, от общуване с природа и връстници, лишени от детство.

Никое цвете не е по-красиво или по-смислено от надеждата на дете и неговите родители то отново да ходи и тича, да чува, да вижда – все неща, които ние, здравите, не забелязваме, че са прекрасни, защото ги приемаме за даденост… С тази инициатива изпратих още един прекрасен випуск ученици и родители.

Поредна есен предстоеше и аз отново си

позволих да наруша традицията,

защото стигнах до извод, че дори в първи клас за първия учебен ден предпочитам да получа цвете-помощ. Споделих с новите родители своята философия и те я приеха с възторг, като решиха, че трябва задължително да бъде популяризирана и чрез телевизията, за да достигне до повече учители и родители в страната, които биха се припознали в нея и също биха я приложили. Така се оказах участник в два репортажа. Поканена бях да дам и интервю за набиращ популярност интернет сайт. Бях подкрепена с апел в личния й блог и от популярна и обичана българска блогърка и писателка. Така инициативата „Подари помощ вместо цвете“ се случи и в първи клас за първи път!

Ето – беше възможно! Ето, че е въпрос на желание!

И цветя получих – хартиени слънчогледи с имената на децата, които те ми подариха, когато се запознавахме в класната стая и които след това събрахме във ваза, напомняща през четирите ни години заедно за този

различен първи учебен ден…

Бях щастлива и благодарна, въпреки, че се чувствах самотна в това си начинание. В този момент за себе си вече бях решила, че повече няма да агитирам никого, ще го правя заради смисъла на каузата и с подкрепата на ученици и родители, защото целта на инициативата освен чисто финансова помощ, е и друга – да преподавам един особен урок, по-важен от всички останали в учебниците на децата –  урок по Човеколюбие.
Колелото на училищното ежедневие отново се завъртя… С този випуск си позволих да прилагам инициативата

„Помощ вместо цвете“

при всеки възможен повод през учебната година, за който по традиция учениците подаряват цветя на учителите си. След всяка организирана кауза всички се чувствахме удовлетворени и капчица по-добри. Когато децата бяха в трети клас, осъзнахме, че можем да използваме и нетрадиционните празници за организиране на каузи. Така за Баба Марта си направихме вътрешнокласен базар за мартенички и събрахме чудесна сума, която този път децата гласуваха

да дарим на приют за бездомни животни.

Спряхме се на „Фермата“ в Богров и на 3 март, заедно с ученици и родители, отидохме на място да направим своето дарение. Моментът беше много вълнуващ, защото този път вече порасналите и емоционално интелигентни деца видяха „на живо“ онези, на които помагат и това осмисли още повече каузата ни.

След този вълнуващ момент настъпи локдаунът заради Ковид-19. В моя най-важна кауза се превърнаха ученици ми – да съумея с всякакви похвати и средства да запазя живо общуването помежду ни по време на дългите месеци онлайн обучение, което беше новост и изпитание за всички нас – и учители, и деца, и родители. Радостта ни беше огромна, когато ни позволиха да се върнем отново в класната стая. Децата бяха усетили, бяха осъзнали какво е да бъдеш принуден от обстоятелствата да стоиш затворен между четири стени седмици наред и какво означава възможността отново

да се движиш и да общуваш свободно.

Така вирусът на Ковид ни напомни, че има смисъл от всеки, дори от най-малкия жест на внимание, съпричастност и любов.

Изтърколи се и последната година от нашия общ училищен живот – ту онлайн, ту – присъствено… Вече всички бяхме наясно, че не искаме за нищо на света да учим от вкъщи, защото си липсваме. Истински, осезателно си липсваме.
Коледният базар не се състоя за първи път от десет години, но ние не спряхме да организираме нашите каузи. Използвахме и празници, и делници, за да

намираме поводи да помагаме.

Междувременно краят на годината започна да настъпва, а с него дойдоха и вълненията за предстоящото Национално външно оценяване. Бях затрупана с тестове за проверяване, с документи и срокове, спускани „отгоре“ от днес за вчера, с мисли какво да организирам, за да е празнично на учениците ми, макар и без родители, приятели и колеги като наши гости, макар и в класната стая… Радостен миг беше разрешението, което получихме, да отидем заедно на последна екскурзия и вълнението се завъртя около нея. Започнах да събирам необходимата такса, защото организирането на еднодневна екскурзия в наше време вече е изкуство, изпълнено с документи и крайни срокове.

Така в деня на крайния срок един ученик дойде при мен, застана пред бюрото и ми подаде плик. Бърз поглед в списъка поясни, че вече е платил таксата. Казах му, че вероятно мама е забравила, че е платила. Той обаче

стоеше пред мен с протегната ръка

и ми каза, че парите са за каузата. Недоумяваща, реших, че майка му нещо не е разбрала и му отговорих, че за края на годината няма да имаме кауза. Детето прибра пликчето и си седна разочаровано на мястото.

За себе си бях преценила, че родителите от този випуск участваха в достатъчно много каузи през годините и не е удачно да ги натоварвам финансово предвид дългата изолация и нарушения социален (финансов) живот в много от семействата.

Следващото междучасие обаче на бюрото ми се скупчиха дузина деца, подавайки ми също пликчета с думите: „За каузата, госпожо.“

И тогава разбрах! В този миг осъзнах какво се случва и сълзи на истински възторжена благодарност и радост се затъркаляха по бузите ми…
А децата ме гледаха объркано и се чудеха какво неправилно са казали…

Всичко беше правилно, всичко беше ясно, всичко си дойде на мястото с думите на една от девойките, която

преодоля ступора от сълзите ми

и спокойно обясни, че родителите сами са се организирали и че от мен и от тях се очаква само да изберем на кого да помогнем!

Благодарих им. Събраната сума беше много голяма. Заедно избрахме последната ни обща кауза.

Забавлявахме се много последния ден в класната стая, защото го бяхме нарекли „Денят на талантите“ и децата бяха се бяха подготвили самостоятелно, за да се изненадат взаимно. И успяха! Бяха трогателни, забавни, сериозни и много щастливи заедно и за последен път – с мен… Получих и цветя – общ букет от класа и една розичка, която вече краси градината ми в планината и ми напомня всеки път, когато я погледна за двете момичета, които ми я подариха и чиято емоционална интелигентност

може да засенчи тази на повечето възрастни.

Получих и подарък – най-прекрасният и трогателен  в целия ми в учителския живот до момента – лексикон с послания от всяко дете. Сред тях има рисунки, писма и дори стихотворения, посветени на мен, пишещата стихове учителка, от няколко малки поетеси и от една изключителна и необикновена баба.

А урокът, онзи – особеният, дето го няма в учебниците – по Човеколюбие, се оказа научен от още един випуск деца и родители.

Каузата на една учителка беше успешна още веднъж и тя беше готова отново за следваща мисия с преподаване на „особени“ уроци. Учителката също научи мъдър урок през годините, а именно, че когато правиш нещо със сърцето си, то винаги е успешно и когато искаш да достигнеш до някого – най-прекият път е Любовта!

Продължавам да бъда начална учителка и продължавам да обожавам цветята  – онези, в градината си (предимно рози), но най-вече онези – в класната стая  и в различно съотношение – прекрасни момиченца и момченца!

Винаги ще обичам тях – децата, цветята и цветята в децата…