Почна се. Будя се с отскок по тъмно, с леко разтуптяно сърце и препускащи мисли. Реално е нещо като „шесипетнайсе“ (синдромът на тревожното ранно събуждане) и веднага се сещам, че скоро ще е още по-тъмно в този час. Защото, нали, след няколко дни сменят времето (май за последно).
Колелцата се завъртат с лекинко поскърцване и нещата за деня почват да се наместват: погледна ли им тетрадките, даде ли ония пари за материали по рисуване, записа ли ги на плуване, попълни ли заявленията за избираемите предмети, даде ли им здравните карти да ги занесат на сестрата, записа ли им час за зъболекар, ама не в учебно време и пр., и пр.
Открехва се по-широко и кутията на Пандора с тревогите: как ще го организират това присъствено обучение, ще се справят ли, ще има ли „тапи“ на входа на училището, как ще спазват мерките децата? То това не е ново, майките сме международни шампиони в притесненията – във всичките им разновидности, категории и степени. Ама тази година сякаш абсолютно всичко е ново и към традиционните майчини притеснения добавихме и тия, новите, заради ковида. Притеснението за живота и здравето на децата е
архи-притеснението, майката на всички притеснения
и сега се тревожим какво и как ще се случи, когато се съберат много деца на закрито. Всички родители се боим какво ни чака при новото-старо присъствено обучение и дали си струва рисковете. Има деца с хронични заболявания или увреждания и за част от тях учебната година започва (а може и да продължи) дистанционно.
Личното ми впечатление – без претенции за представителност, макар да разговарях с поне стотина майки от различни училища – е, че повечето очаквахме 15 септември с нетърпелива тревога. Трите месеца и половина от ваканцията принципно са безкраен период, който родителското тяло, ходещо в общия случай на работа, трябва да запълни и осмисли с поредица от занимания: море, планина, лагер (в градската му разновидност или с преспиване), с
различни школи, тренировки, академии…
Или просто с по-дълго гостуване при бабите на село. От една страна, все трябва някак да структурираме летния живот на децата (специалистите твърдят, че за ранното им развитие са задължителни правилата, границите, структурата), но пък децата са си деца, нужен им е и елемент на хаос, на произволно забавление, на игра. Ваканцията все пак е време за почивка. Та родителите на деца до зряла тийнейджърска възраст (щото те после си се самоструктурират, самоорганизират и само-искат-финансиране) трябва да планират някак лятото, което си отнема времеви и паричен ресурс.
Затова по традиция чакаме с нетърпение
15 септември като повратна точка,
след която животът на децата бива структуриран що-годе равномерно, при това от някой друг. Това лято обаче мина под знака на дискусиите как точно ще изглежда учебната година, пак ли ще се учи дистанционно, или пък комбинирано. Това караше косите на повечето майки да настръхват.
Трябва да призная, че от моята камбанария дистанционното обучение през миналата учебна година протече добре като цяло. Такива са и отзивите на повечето майки, с които говорих. С уговорката, че нещата изглеждат различно за различните възрастови групи. При по-големите (след 12 г., например) то водеше често дори до по-добра концентрация в учебните часове, тоест децата напредваха реално с училищния материал. При най-големите обаче имаше и обратен процес на хитруване: Скайпът си работи, а човекът си се къпе (както в старата руска поговорка – войникът спи, а службата си върви).
Като майка на полу-тийнейджър
и на по-малък син, думата ми е най-вече за малките, защото те изнесоха на крехките си раменца цялата тежест на туй непознато животно – дистанционното обучение. Малките се разсейват (особено момчетата), а и са достатъчно технически грамотни, за да излъжат системата. Надникваш в детската, виждаш на лаптопа госпожата по Зуум, излизаш със спокойно сърце да отхвърлиш няколко мейла, и впоследствие разбираш, че синковецът си е спретнал вайбър група с други двама от класа и през телефона радостно играят Роблокс, докато учителката обяснява нещо по математика. После, разбира се, се налага да го минем тоя урок отново и в един момент просто почваш да висиш във
виртуалните часове като прани гащи,
за да следиш дали детето е наистина в час. С което пък се сдобиваш с ред впечатления от съвсем първо лице: как децата много бързо се светнаха да си спират един на друг микрофоните, да се изхвърлят от групата, да си изключват камерите, за да стоят по пижама цял ден и т.н. (А виждаш и как се справят преподавателите – добрите сред тях си бяха чудесни и в тая ситуация, според мен. Даже дистанционното обучение още по-ярко открои отличните учители от посредствените.)
Тоест докато с едната ръка работиш в Ексел и провеждаш онлайн-срещи по Зуум, с другата си в часа на малкия,
за да не се налага после да го преподаваш тоя урок.
Щото тъжната истина е, че още някой и друг срок, и няма да сме от голяма полза с математиката (говоря за себе си). Всъщност едната ти ръка непременно трябва да е винаги свободна, защото някой непрекъснато огладнява и непрестанно се приготвя храна, сервират се, отсервират се и се мият чинии. Както правилно отбелязаха някои майки в социалните мрежи, миялната е тихият герой на тая пандемия – безропотно експлоатиран по много пъти дневно.
Не мога да не отбележа и двете гигантски (в моите очи) предимства на дистанционното обучение:
А. Възможност да учиш или работиш цял ден по пижама/гащи/хавлия – нещо, което преди беше запазена територия само за някои, малко на брой професии. Или както каза една приятелка: “Три месеца без сутиен, йей!”. Разбира се, наложи се известен период на нагласяне с камерите, тъй щото да не се мотат бащи по боксерки в учебните часове, и възникна чудесният вариант на половин-нагласяне: отгоре – официална риза, отдолу – официална пижама.
Б. Победа в неравната битка с въшките. Въшките са наш спътник от време оно и най-вероятно ще продължат да бъдат, поне докато целокупното човечество разполага с коси. Личният ми опит в това отношение е горчив, за сметка на това доста изчерпателен – пробвала съм върху децата и себе си почти всички известни на човечеството мерки: от традиционните газ, мас и оцет, през повечето марки в аптеката, до ветеринарни препарати и машинка за подстригване, с краен резултат прическа като от Дикенсово сиропиталище (това последното – само върху децата). Тъй че, да,
дистанционното обучение се оказа най-ефективното средство против въшки!
И понеже минах към хубавото, 15 септември премина организирано (без Детска планета), а в по-общ план хората все пак започнаха да си мият ръцете на излизане от тоалетната.
Е, днес вече е 16 септември. Отново е „шесипетнайсе“ и отново се притеснявам. Ще се притеснявам за децата до последния си дъх, но все пак дано тази учебна година да ни се получи добре.
0 Коментара