.jpg)
Все туй копнение в духът
все туй скиталчество из път
на който не съзирам края.
И поглед вечно устремен
напред, към утрешния ден
без там пристанище да зная…
П.К. Яворов
Обичам да пътувам. Пътуванията винаги са изпълнени с емоции, подобни на тези, които предизвиква всяка година пролетта – зареждат ме с такова силно усещане за ново начало, изтърсване на старите, овехтели, изсъхнали листенца от личността ми, от които вече нямам нужда, и обличане в нови, свежи, сочнозелени и яркоогрени от слънцето цветове, в които се харесвам и усещам повече. Всяко пътуване, независимо от дестинацията, продължителността и спътниците, ме приближава към себе си.
А последното ми голямо пътешествие ми донесе и още нещо – намерих човека, с когото съвсем скоро ще се отправя на най-значимото, красиво и, надявам се,
безкрайно пътуване – любовното, семейното.
То започна не многообещаващо. Почти година сънувах датата, на която щях да замина за четвъртия континент извън Европа в своята колекция – Южна Америка. Годината ми беше такава, че постоянно имах усещането, че съм бременна сама със себе си. Твърде много ситуации и взаимоотношения ми тежаха и исках да се разделя с тях. Цялото тяло ме сърбеше и знаех, че единственият лек е отделяното на самолета от пистата, за да мога да си поема дълбоко дъх и да събера сили да погледна живота си от разстояние – хем да го оставя някъде зад себе си, хем да го взема в скута си, да го поразровя и започна да го подреждам парченце по парченце.
И така, в една декемврийска утрин, в която изненадващо нямаше мъгла над София, стоях на Терминал 2 и очаквах да отворят гейта към самолета. Около мен имаше предимно пътници в мрачно черен цвят, вглъбили мрачно тъмни погледи в телефоните си или някъде неопределено пред себе си, внимаващи да не засекат чужд поглед. Единици разговаряха живо помежду си. Имах чувството, че ме
поглъща черна дупка от застинала, тежка енергия,
която протича във вените ми и ме парализира. Нима това не беше умален модел на обществото (като извадим от него близките и приятелите), една опасна смесица от оловна тежест, от която няма как да се спасиш, защото тя те убива тайничко, бавничко, без да си даваш сметка за това?
Няколко часа по-късно, след като успешно се прехвърлих на втория полет, попаднах в почти идилична семейна картинка. Цял самолет, пълен с небрежни, усмихнати бразилци. Стюардът ни поздравяваше на португалски, сякаш пееше самба, и аз протегнах ръка към шампанското, за да изкарам в сън част от 12-те часа път. Събудих се привечер, в мек коридор от стоманеносиви облаци, между които слънцето не грееше, а бумтеше с цвета на ярък, тъмноален огън. Не можех да определя дали се намирам в преддверието на ада или на рая, но бях сигурна, че ситуацията е неземна. Няколко мига по-късно се гмурнахме под облаците, светлината и огънят изчезнаха, а пред погледа ми хълмовете на Рио блеснаха, сякаш накарфичени с разноцветни топлийки.
Рио щеше да бъде кратка, тридневна спирка по пътя ми към заветната цел – Буенос Айрес с тангото, европейската елегантност и латиноамериканската магическа реалност, както си го представях аз, но съдбата предпочете друго. Бях открила в Рио де Жанейро домакин чрез каучсърфинг, който
ме посрещна гол до кръста и с чаша червено португалско вино.
Щом ме настани в стаята за гости срещу будисткия си олтар, най-непринудено ме покани да удължа престоя си в Рио, за да мога да се насладя и на нощния живот в края на седмицата. Заспах спокойна, макар че моята спътничка, която очаквахме от Буенос Айрес същата вечер, изпусна полета си.
Току преди да се събудя, сънувах домакина си да ми носи голям поднос, изпълнен с разнообразни подаръци само за мен. Ококорих се, ядосах се на глупавите си и излишно усложняващи нещата съновидения и скочих от леглото. Привечер, докато очаквахме приятелката ми в компанията на най-популярната бразилска бира „Бохемия” (не се учудвайте, другите две са „Антарктика” и „Брахма”) и групичка от английски, датски, колумбийски, аржентински и американски пришълци в Рио, погледите ни се усмихваха един на друг, без да си дават сметка, че душите ни вече са се открили и установили, че това е началото на най-красивата история, която може да се случи между двама…
Как да се бориш с мечтата си, с приказката, която сама създаваш?
Как можеш да укротиш въображението си, когато то не иска да чака реалността да го застигне и впрегне в юзди? И как да разкажеш най-старата, банална и въпреки това актуална история – тази на едно влюбване? И то на път. И то на другия край на света. И то след толкова други влюбвания, някои пак на път, недовели до онова, което ме накара да се замисля, докато се разхождах с главата надолу (все пак, в Южна Америка ние се намираме на обратната страна на глобуса спрямо Европа и главите ни се пълнят с кръв) дали да не променя изцяло живота си.
Пейзажът, разбира се, е приказен – Рио съвсем не защити пред мен репутацията си на опасен мегаполис. Беше игрив и дълго време кри Христос в облаците, който дори когато платихме немалката входна такса на Корковадо, остана мълчаливо и извисено забулен в хладна, кондензирана влага.
Игнажден ни събуди с изстрели от автоматичното оръжие на специалните части, които устроили засада на наркобарон, избрал съвсем нетипично нашия квартал за сделка; поднесе ни обяд в „Момичето от Ипанема” от ръцете на сервитьор, толкова древен, сякаш е бил свидетел на телефонния разговор между Франк Синатра и бразилския текстописец Винисиус де Мораеш – автор на едноименната песен, установил работните отношения между двамата; и ни показа залеза в залива на кварталчето Урка, където се чувствахме специално избрани да сме сред местните, идващи тук всеки ден да изпратят деня на по бира срещу основната брегова ивица на Рио. А на Нова година ни помогна да стигнем 15 минути преди полунощ на Копакабана, където да се
смесим с 2 милиона празнуващи, да извадим българска баница с късмети
и бразилско пенливо вино и да видим най-забележителните фойерверки на фона на оловния океан и небе…
В началото всяко пътуване е взрив от емоции, защото познатата реалност е заменена с напълно или частично нови рамки, ориентири и маркери. Старите ми тревоги изчезват, защото съм съсредоточена в разчитането на новите знаци. Колкото и сериозни да са новите предизвикателства, посрещам всичко по-жизнерадостно и без умората, натрупана от предишни опити да се справя с тях. Еуфорията е безграничен допинг, който ме държи будна и с отворени сетива за всичко около мен. Но как мога да задържа нещо, в което съм само гостенка? Независимо дали е преживяване или среща с човек, то е подарък със срок на годност.
Пътуванията, разбира се, имат и своите амплитуди. Идва момент на пренасищане, в който се вцепенявам. Обзема ме тревога дали съм направила максималното, дали съм отишла точно там, където е трябвало, дали съм видяла всичко, какво още ми остава, накъде да поема… Тогава пътят ми изпраща своите ангели-хранители. Понякога съм достатъчно умна, за да разбера, че няма грешен отговор, нито пък грешен маршрут. Напротив,
всички ние вървим само по този път, с който можем да се справим,
който можем да разгадаем и който е най-ценен за нас в този момент. Когато се отпуснем, е твърде вероятно да стигнем до заветната цел – в моя случай – все по-близо до себе си.
Защо избрах точно този мъж, точно в този град, толкова далеч от мястото, което досега съм наричала свой дом и от което винаги до момента са започвали и завършвали пътуванията ми? Защо не се поколебах нито веднъж да поставя между себе си и най-скъпите си хора толкова огромно и скъпо за преодоляване разстояние? Защо не промених решението си, макар всеки ден сърцето ми да се свива от жал, когато за пореден път осъзнавам, че всички незначителни детайли от ежедневието ми – красиви и любими или досадни и ужасяващи, но добре познати – ще бъдат заменени с напълно нови, с които, ща не ща, ще трябва да свикна?
Защото в прегръдките му се усещам най-близо до себе си. А у дома е там, където човек се чувства най-близо до себе си. Именно натам съм пътувала винаги, съзнателно или не. През своите не много, но не и малко 36 години и половина, най-силно от всичко съм искала да открия този, с когото да споделям живота си – най-вълнуващото, възнаграждаващо и плашещо пътешествие от всички. Стискайте ни палци!
0 Коментара