Пътувам към земята на вечното лято. С времето тя ясно се очерта на личната ми географска карта. Не, не ви лъжа. Дори смятам да ви преведа по целия маршрут. Вярвам, че всеки си има такава земя и ако забелязва знаците по пътя, все някой ден ще стигне до нея. Отпуснете коланите. Тръгваме.
Париж
Намразих го още щом стъпих в него. За първи път излизах извън България. Представях си Париж като голяма тепсия, в която се пресичат времена и хора и съществуват едновременно. Логично беше все още в „Мулен Руж” легендарната танцьорка на канкан Ла Гулю да вдига крак и с него да сваля шапката от главата на уелския принц.
Естествено ми се струваше наред с нея, съвсем наблизо, да пеят и свирят всички светила на съвременната музика, от които се възхищавах. Да не говорим, че си представях как любимите ми писатели си нямат друга работа, освен да висят по кафенетата и ах!, да си нахвърлят идеи за нови книги.
Не бях подготвена за Париж такъв, какъвто е. Мръсен, претъпкан и великолепен. Стоях срещу Лувъра и малката ми глава не можеше да побере не разкоша на неговите фасади, а мисълта, че от 1190 до 1878 всеки един крал, та чак до императора Наполеон, е имал за цел да доукраси, да дострои още едно крило. Непосилна ми беше представата за тази приемственост, а също и за това, че стотици майстори са вложили сърце, душа, умения и труд в сградата, без да оставят името си.
И това е само един пример. Ще ви кажа, че в крайна сметка, след около 4-5 дни, се поуспокоих и започнах да се сприятелявам с града. На следващата година се върнах отново в него. Надявам се скоро пак да се разхождам по улиците му. Но това първо посещение и силната неприязън, която изпитах, последвана от силна привързаност към мястото, ме накараха да се огледам по-внимателно вътре в мен. Да си обходя скритите места, да ги опозная, да си реставрирам или модернизирам някои незабелязани досега кътчета и да започна да се чувствам комфортно в тях.
Истанбул
Това беше истинска радост. Аз, един завършен темерут, не можех да си затворя устата. Говорех с ваксаджиите, сервитьорите, продавачите на чай и захарен памук. Ядях бонбони на клечка и с часове висях на моста Галата, за да наблюдавам рибарите и летящите от водата към кофите им риби. Свикнах да държа прозорците и вратите на сърцето си широко отворени. Вярно, може някой да реши да ме ограби. Но пък може и някой уморен или приятел да мине, да донесе локум, да направя чай и да поседим заслушани в нашето си море. Това, чиито кротки вълни шумолят между двама, които си мълчат заедно.
Будапеща
По една или друга причина краката често ме отвеждат в този град. И него не го харесах първоначално. Чувствах се ужасно самотна. На втората седмица обаче установих как се радвам на това усамотение.
Вече имам приятели там и места, които понякога сънувам. Там научих, че човек понякога се страхува да е щастлив. А още по-понякога с отворени очи и съвсем съзнателно (а дали?) върви към собственото си разрушение. Не мога да разказвам Будапеща. Каквото узнах за хората и за себе си, вървейки по нейните улици, е само мой урок. Не се предава с думи. Сигурно всеки си има такова място. И след като го напусне, се научава да е местен в собствения си, вътрешен град.
Барселона
Струва ми се, че бих останала да живея там поне известно време. Ако бягах бързо, щях да продавам сувенири на килимче по улиците на града и да изчезвам за секунди заедно със стоката си, когато зърна полицейска кола. Ако търсех приключения, бих ги търсила от дясната страна на Ла Рамбла, по малките улички (в посока към морето). Ако ходех на църква, бих ходила всяка неделя в Саграда Фамилия. Просто тя е най-близо до този бог, на когото бих могла да кажа, че се кланям – тържеството на човешката фантазия, съзидателен дух и целеустременост. Звучи ви клиширано? Такова е. Но в Барселона открих, че е възможно да се използват най-клиширани думи и фрази, на които личното усещане дава нова сила. Просто никой не е измислил други думи. Какво съм виновна аз, че от твърде честа употреба хората са ги изхабили?
Черно море
Трябваше ми едно цяло лято пътувания, за да съм сигурна: границите на рая са ясно очертани – те започват от Резово, минават през Иракли и свършват малко след Шабла. Всяка вечер краят на света си бъркаше в джобовете и идваше на 7 км след Шабла. Сядаше на брега и надникваше в хората, които си почиваха там, докато те надникваха в него. После – ужасени или успокоени – всички отиваха да спят под тополите. На сутринта краят на света се отдръпваше леко, за да направи място на плажа. Той беше голям и стигаше на абсолютно всички, които искаха да се дебнат със спасението, първата и втората бира или жена си.
Берлин
Влюбих се в него още щом слязох на летището. Това не ми пречеше да се чувствам смазана, нещастна, безпомощна, загубена. Не, усещането ми нямаше нищо общо с града, но ми попречи да му се насладя напълно. Втория път, когато отидох в Берлин, бях много щастлива. (Пак нямаше нищо общо с мястото.) И пак ми хареса, но този път щастието ме спря да го опозная по-дълбоко. Бързах да си тръгна.
Земята на вечното лято
Пътувах из още много малки и големи градове. Сега отново стягам куфарите. Но някъде между всичките отбивки, забележителности, удобни и неудобни хотелски легла, непознати и приятели, намерих пътя към земята на вечното лято. В тази земя, разбира се, има нюанси на пролет, лято и зима. Но това са временни настроения. Те ми напомнят, че съм на точното място, в точното време. Само трябва да не го пропускам, да го приемам и да съм щастлива. Защото тази земя – цветуща или в криза, плодородна или омаломощена от сушата – съм аз.
Вашият маршрут може да не минава точно през тези градове. Но със сигурност има общо с личната ви географска карта. Всъщност, без да се доверите на нея и да се научите да я следвате няма как да стигнете до земята на вечното лято. А си струва човек да стигне до нея. И да я опознае. Тя е единствената възможност за остров, на който Петкан и Робинзон Крузо живеят в мир със себе си и един с друг.
0 Коментара