Някои места карат дъха ви да спира с красотата на природата си – за мен такива бяха например ледниците и вулканите на Исландия, както и причудливите скални статуи в частта от Сахара, наречена „Бялата пустиня”. Други ви затрогват с историята на хората, населявали ги в миналото – места с древна цивилизация като Египет, Гърция, Италия, където и камъните ви нашепват легенди, или такива със силен енергиен заряд като катарските замъци в Южна Франция, където са били избити стотици мъже, жени и деца, обвинени в ерес, или пък Аушвиц.
А има и места, които съхраняваме в сърцата си заради хората, срещнати там.
Ако трябва да посоча едно място, докоснало ме и по трите начина, това са Хималаите. Неописуемо е величието на снежните силуети, стоящи на пост подобно на мълчаливи верни рицари, а между тях се гушат кристални езера, зелени долини с цъфтящи алени рододендрони, кирпичени селца, излезли сякаш изпод перото на художник от миналите векове. Когато времето спре, можем да усетим вечността.
Видях Хималаите за първи път при пътуването ми в Индия през 2007 г. Историята говори там чрез културата не на една, а на две древни цивилизации – будистката и индуистката. Аз прекарах
един месец в различни тибетски колонии,
главно в Дарамсала. Затова, макар Хималаите да са кръстопът на различни народности и култури, за мен те си остават свързани главно с тибетския народ.
Второто нещо, което ме трогна след красотата на природата, беше толерантността, заложена дълбоко в тибетската култура. Дотогава не бях имала нито впечатления, нито особени познания за будизма. Тъй като съм любопитна по природа, пъхам се навсякъде – била съм в синагоги, в джамии, в протестантски, джайнистки и дори франкмасонски храмове. В повечето е доста трудно да се проникне – през по-голямата част от времето са запазени само за вярващи от съответната религия; още по-трудно става пък, ако освен православен християнин, си и жена. Друговерец си, не си свой, и ще ви пуснат в обекта само като посетител в Деня на музеите или в други строго определени дни или часове.
В тибетските манастири обаче няма подобно разделение. Там въобще не те питат какъв си – човек си, значи си добре дошъл. Но доброжелателството им обхваща не само човеците. Когато се молят за здраве и благоденствие, тибетците включват в молитвите си не само всички хора по света, но и всички живи същества!
Животните, рибите, птиците са одушевени,
следователно могат да страдат; а значи и те се нуждаят от молитва за избавление от страданието. Рядко човек може да се докосне до универсалността и толерантността в такава чиста форма, както в тибетските вярвания.
Друго нещо, което ме смая, е отношението към децата. Един ден ние, тумба европейци, се изсипахме в един манастир по време на молитвата в пет сутринта. Навън беше още тъмно, улиците бяха пусти и самите ние още почти спяхме, а в храма двама невръстни монаси, не повече от петгодишни, вече разнасяха димящи питки и разсипваха по чашите на монасите и посетителите топъл чай с масло. Вярвам, че на нашенско дете никой не би поверил чайник, пълен с горещ чай! Още по-малко пък в пет сутринта. Малките монаси се справяха със задачата си отлично. Това не значи, че са лишени от детство – виждахме ги денем да играят футбол и да се смеят като всички деца. Но те имат вече и задължения, дори на тази ранна възраст.
Медицината в Хималаите също е съвсем различна от нашата. Вярва се, че когато човек е болен,
в организма му съществува неравновесие между петте елемента
Ако идете при лекар с оплакване от главоболие, няма да ви даде болкоуспокояващо – целта му не е само да се премахне конкретната болка, а да се отстрани причината за нея. Да излекува неравновесието. Повечето от тибетските лекарства са напълно естествени – приготвени от растения, минерали и дори понякога стрити на прах скъпоценни камъни. За растенията има значение къде, кога и от кого са набрани. В миналото и в Европа се е вярвало, че всяко място, всеки час и всеки човек си имат своя собствена енергия, която чрез храната или лека преминава у вас; после това вярване е обявено за суеверие или пък е било забравено. Макар Айнщайн, Нилс Бор и други физици междувременно
да са доказали, че енергия е равно на материя
Както каза веднъж един приятел – теорията на Айнщайн вече се възприема сериозно навсякъде, освен в западната медицина.
През 2012 г. се завърнах отново в Хималаите, този път в Непал. Пътувах с хуманитарната организация „Солхимал”, подпомагаща населението на Хималаите. Бяхме в затънтени кътчета около Анапурна, където може да се стигне единствено пеша. Особено ме впечатли посещението в един бежански лагер. От китайското нашествие до днес хиляди тибетци са напуснали страната си с риск за живота си, прекосявайки хималайските върхове през зимата, когато граничният контрол е най-слаб. Много от тях биват убити или загиват в планините, а други, които успяват да се доберат до Индия или Непал, губят краката си или пръстите на ръцете си от измръзване. Те нямат нищо, освен дрехите на гърба си.
При посещението си в бежанския лагер човек си задава въпроса как са успели да останат толкова дружелюбни и усмихнати въпреки всички беди и нещастия, които са преживели. Бедността и нещастията озлобяват; човек трябва да е много силен духом, за да остане добър въпреки препятствията, които му поднася животът. За мен това беше голямо откритие – че добротата е сила, и че само най-силните успяват да бъдат истински добри. Именно там осъзнах, че наистина ние всички сме Едно. Ако къщата на съседа ти гори и не реагираш,
огънят ще дойде и при теб
Не може да си добре, ако брат ти до тебе крещи от болка. „Обичайте се, помагайте си, бъдете добри”. Казано е това в народните приказки и поговорки, казано е в християнската религия. Нещо повече – във всички религии е казано. Съществува дълбок вечен извор, от който извират водите на всяка една религия, на всяка една философия. Всичко различно, всичко странично се дължи на лоша интерпретация от страна на хората. Всичко в Хималаите за мен беше откритие! Природната красота, историята и светогледа на живеещите там хора. Толерантността на индийския и непалския народ, които, макар и да са сред бедните държави на планетата ни, не само не отказват да протегнат ръка на тибетските бежанци, ами правят това вече от половин век. Добротата на тибетците, които, макар и буквално застрашени от изчезване, отказват да използват насилие срещу поробителите си. Смятам, че това е най-трудното и най-възвишеното нещо на света.
0 Коментара