„Какво значи „да опитомиш“?… Ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света… в живота ми ще грейне слънце. Погледни! Виждаш ли житните ниви ей там? Житните ниви не ми напомнят нищо. И това е тъжно! Но твоята коса е с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде прекрасно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И ще обичам шума на вятъра в житата…”
„Малкият принц” Антоан дьо Сент-Екзюпери
Тя е онази с изумрудено сините очи. И тази, която рисува портрети всяко лято на туристите по морето. И другата, която чисти стаите им. Тя е продавачката в отсрещния магазин. И момичето, което продава цветя. И жената, която ги купува.
Тя работи домакиня. Тя е вече директор. Тя носи кафето на шефа. Тя му събира вечер чорапите. Тя кара трамвая. И се вози в него. Тя изражда бебета; ражда бебета; пише книги; танцува; пее…
Тя е адвокат. Или има нужда от такъв. Тя играе. Или е измислила играта. Открива нови лекове. Или се нуждае от тях.
Тя се смее, плаче, помага, бяга, страда, доволна е, обича, мрази, съчувства, отблъсква…
Тя е забавна. И е скучна. Тиха. И шумна…
Тя е висока. И няма метър и петдесет. Слаба е. И обича да си похапва…
Тя е цяла вечност и Всичко за някого. Точно в този миг. Тя е всяка и е една-единствена. Тя не е сбор от сантиметри и качества. Тя е майка, любима, сестра, дъщеря, съперница, приятелка, роза, шум на вятър в житата…
Тя е дом.
*****
Тя е на 37. Вече 20 години играе на криеница с оная с косата. А последните месеци всеки неин ден умира в болницата. Още тогава, преди да завърши училище, знаеше, че никога няма да успее да сбъдне мечтата си – да роди или осинови дете. Болестта не й даде никакъв шанс. Затова стана майка на мечтата си. Опитоми гнева си, укроти завистта към бебешките колички в парка, дресира желанията си. Знаеше, че всеки миг й е подарен и затова заживя в него. Вече не се боеше. Научи се да се усмихва, започна да купува бонбони на децата в болницата. И дори запълни тъжните пространства с тях. Създаде ритуал – бонбони и филми, за предпочитане комедии. Всеки вторник, след като махнат системите. Нарекоха го “смях пауза”. До следващите маркучи.
Отиде си в една от тези паузи. Така и не разбра, че беше дала живот. Едно от децата се оказа алергично към бонбоните, които тя донесе последния вторник. Спасиха го, но покрай тази алергия, решиха да му направят и изследвания, за които досега не се бяха сетили. И покрай тях откриха извора на болестта и лек за нея. Нейните бонбони спасиха живот. “Смях паузата” стана родилен дом.
Една година по-късно. Пред гроба й стоеше малко момиченце с роза в ръка. Нежните му пръстчета галеха буквите, които то помоли майка му да изпише на бялата плоча с големи букви: МАМА!
*****
Събуди се със страшен махмурлук. Опита се да си спомни защо си го беше причинил. След третото кафе… мъглата се вдигна. Сделката на века. Така я нарекоха шефовете му. Успя. Толкова години се беше борил за това. Признание. Власт. Облече внимателно новия си костюм. Беше си го купил специално за случая. Днес всички щяха да гледат него. Направи перфектния възел на вратовръзката. Но… го развали. Направи нов. Така, както тя му я връзваше – по оня смешен начин – малко накриво. Правеше го нарочно. Това беше нейният знак, нейният начин да го усмихва и прегръща – винаги. Казваше му – всеки път, когато се опиташ да си оправиш вратовръзката, ще ти се усмихвам и ще ме чуваш как ти казвам: Обичам те!
Нищо и никой друг не бе успявал да го приземи така, както нейната нежност. И сега гледаше снимката й и имаше чувството, че потъва в нея. Това беше домът му – уютен, топъл.
Не минаваше и ден, в който да не я усеща върху гърдите си. И да не поиска – само още веднъж да докосне лицето му. И тя го правеше. По оня смешен начин.
Започна да ходи пеша на работа. Толкова много мъже с вратовръзки го гледаха от улиците, от кафенетата. Търсеше я. И ако видеше някоя завързана накриво, се усмихваше. И чуваше: Обичам те.
Нея я нямаше. И я имаше.
А днес беше хубав ден за него. И беше щастлив. И май отново се влюбваше. Просто вече не обичаше да ходи на море. Но не беше тъжен.
Заради вратовръзките.
*****
Тя оставя следи…
0 Коментара