Точка първа: „Харесвай си го!”
Почти не познавам жена, която да не е провалила връзката със собствения си бюст още в точка първа и във възраст крехка.
Тези с малки гърди искат големи – и обратното. Тези с кръгли искат триъгълни и обратното.
Аз съм от тези с голям бюст и не правя изключение от общото правило.
Гърдите ми пораснаха в прекалено ранна възраст и прегърбената стойка ала сестрата на Квазимодо ме споходи мигновено. Фактът, че съучениците ми от мъжки пол изразяваха фалцетно пубертетния си възторг от размера на моя „вторичен полов белег” (това беше допустимото название на бюста по времето на комунистическото училище), с нищо не допринесе за хармоничността на нашата връзка.
Бюстът ми живееше собствен живот, който беше призван да проваля моя.
Пълният разрив продължи до първия щастлив секс (за него пък не беше прието да се говори по същото това време).
Последва периодът на частичното отрицание.
Това, че бях склонна да призная достойнствата на бюста си като част от хармоничността на голото ми тяло, не беше достатъчно, за да приема, че този размер завинаги ме лишава от така желания интелектуалско-бунтарски шик ала Туиги, когато съм в дрехи.
Образът на бледа девойка със закопчана догоре бяла риза, вратовръзка и черно мъжко сако, което стои така, като че ли отдолу няма плът, а само закачалка за дългите ми крака, беше идеалът на ранните ми 20 години. Той се допълваше от забулено в цигарен дим бледо лице, чаша мартини в другата ръка и дълги беседи за приликите и разликите между Ана Каренина и мадам Бовари в подходяща академична среда.
Вместо това бюстът ми наложи да избера образа на „знойна мадама” (жаргон от 80-те години и „Оркестър без име”), в най-добрия случай от италиански тип (много по-страшна е американската версия ала Памела Андерсън). С него ръка за ръка върви
любовта към червеното вино, чесъна, спагетите,
шумните бохемски компании, тежките махмурлуци, големите многодетни семейства и много, много гръмогласен смях.
Така почти против мен в ранните 30 години от моя живот аз се озовах с професия в лекия жанр на хуманитарната сфера наместо в тежката академична част; щастлива майка с кариера в медиите наместо самотна непризната интелектуалка; жизнерадостна веселячка тип център на купона наместо дискретно отегчена икона на изискаността… Изобщо крещящият Кавали вместо изчистения Исей Мияке.
И всичко това само защото бях принудена от чувството си за пропорция да нося дълбоки деколтета, за да избегна геометрията на палатка с две щеки наместо крака, какъвто е общият изглед при носенето на затворени блузи върху голям бюст.
Някъде по това време осъзнах, че този мой наложен ми от бюста образ и прилежащият му живот всъщност ми харесват много, че това е моят начин на живот, и така неусетно влязох във фазата на хармоничната страстна връзка между мен и моя бюст. Приех напълно факта, че той може би е най-красивото нещо от мен и че излагането му в големи деколтета не пречи на беседите за сравненията между руската и френската литература, а просто им придава щипка не съвсем дискретен чар.
За нещастие хармоничната любов между мен и моя бюст трая дори по-малко от пределните три години според летоброенето на Бегбеде. Безоблачното ни споделено щастие беше разклатено от сянката на страха, че новопридобитото самочувствие от формата и размера ще се стопи с първата бременност. Че всички кошмарни деформации, които с явен садизъм вече родилите майки споделят с бременните си колежки, са истина и че оттук нататък срамът от вида на бюста ми ще е равен на онзи в детските години.
Споменът се върна с отчайваща острота и подпомогнат от бума на женските списания ме отведе в дебрите на окултната вяра в козметичните вълшебства или пък крайните им фази – пластичните магьосничества. Тази съвременна форма на окултизъм ме държа в своя плен дванайсет дълги месеци.
С вярата в козметиката се простих, когато видях, че напук на всички мазила и прилежащите към опаковките им обещания, с които щедро се черпех по време на първата си бременност, не успях да се избавя от нормалните последствия от износването на едно бебе.
А пък пластичните магьосничества продължават да крият за мен ужаса от непознатото, съчетан с факта, че сам избираш да се подложиш на него и така безотговорно някак рискуваш прекалено много в името на достатъчно малко.
Тоест върнахме се в изходната точка.
Но слава богу, възрастта не се измерва единствено с безвъзвратни загуби, а и с чудесни новопридобити ползи като увереност в себе си, способност да разделяш голямото от малкото (или поне на двата си вола сламата), радост от общуването не непременно породена от първичното възхищение, предизвикано у противния пол, засилващо се чувство за самоирония, увеличаване на нещата, които могат да ти доставят удоволствие, и прочее.
Това в съчетание с факта, че природата сравнително ме пощади, доведе до следващия хармоничен период в отношенията ми с моя бюст, а именно на взаимен респект, всеки от нас познава силните и слабите страни у другия, готови сме на компромиси и имаме своите малки тайни как да помогнем на другия да изглежда по-добре.
Тъкмо тази връзка, родена на прага на 40-те години, е зрялата любов, тази, която има шанса да те направи истински щастлив и пътя до която обаче всеки трябва да извърви сам. С гордо вдигнат бюст.
ПП: Следващите точки от този наръчник оставям да бъдат дописани от читателките на „Жената днес”, като се надявам да им помогнат да редактират отношенията с бюста си в щастливата посока.
0 Коментара