Наскоро чух една истинска история, която ме размисли тежкотоварно по няколко въпроса. Лъскава мацка, моя позната в Лас Вегас, отива с приятелки на скъпарска дискотека. Там среща красив, чаровен, сладкодумен и изискан пич, от когото й се замъглява погледът, пресъхва й устата, пада й гласът, и други класически признаци на възбуда. Двамата танцуват и се натискат цяла вечер, след което си разменят телефони и се уговарят за среща след няколко дни. Тя е на седмото небе и не може да се нарадва, че е забила толкова готин тип. Обаче на сутринта усеща някакви странни сърбежи около устата. Към вечерта има набъбващ обрив, а на другия ден – множество ужасяващо изглеждащи петна, тип напреднала гонорея. В паника и ужас мацката отива на доктор, който, изумен, й казва, че подобна болест може да се лепне само от труп. След шепа успокоителни и множество въпроси от негова страна тя му споделя, че единственият й физически контакт е бил с въпросния галантен красавец в дискотеката. Докторът се обажда в полицията, те откриват местожителството на въпросния левент по номера на телефона му, претърсват къщата му и намират два трупа на красиви млади жени.
По труповете има следи от сексуални интервенции (пост мортем).
.jpg)
Тук се предполага, че читателите повръщат групово, но тъжната истина е, че това може да се случи на почти всеки.
За съжаление хората (и жените са хора) традиционно правят преценки на потенциалните си партньори на базата на външни и повърхностни черти. Дамите са пословични в избора си на сладури или мъжкари, които се оказват плитки, егоцентрични типове с отрицателен капацитет за реални отношения. Друг чест случай е, когато влезем във връзка не с реалния човек, а с някакъв идеален образ, който сме му нахлузили. Рано или късно човекът започва да се разминава с идеала, който си е в нашата глава, а това води до неизбежни мъки и фрустрации. Какви ли не истории съм чувал по темата.
Например една приятелка има двугодишна връзка с някакъв пич. Уж много се обичат, насрочват дата за сватбата, тя е бременна и типчето изведнъж изчезва и повече не се обажда. Да, лесно е да го наклепаме, че е калпав, но причината никога не е само в единия партньор.
Ако приемем, че той е някакъв изрод, то тя, обичайки го, всъщност кого е обичала?
Мдаа, влюбваме се в сладки лица и биологично обусловени поведения, измисляме човека до нас и го виждаме през призмата на идеализирания ни образ. Но всичко това не е чак толкова лошо. Има една друга, по-страшна и опасна връзка, която наричам „голямото изчезване”. Помните ли как в Параграф 22 изчезнаха Дънбар. Е, на всеки може да се случи да го изчезнат (кофти късмет), но е сърцераздиращо тъжно,
когато сами изчезнем себе си
Това най-често се случва, когато обичаме някого по такъв начин, че се стопяваме във връзката. Гледаме го с телешки поглед, губим индивидуалност, спираме да бъдем отделна личност и се превръщаме във връзката. Ако нещо се счупи в нея, се счупваме и ние. Страдаме, ревнуваме и се возим на емоционална въртележка, без да имаме какъвто и да е контрол над обстоятелствата. Също така създаваме на любимия усещане за задушаване, обсебване и камък на шията.
Това е често срещан случай при жените и ако преди петдесет години е било нормално и очаквано една жена да бъде слята и емоционално зависима, в съвременния свят е бърз начин да загуби обекта на любовта си. Разбира се, все още има назадничави мъже (особено в ориенталско общество като нашето), които очакват от половинката им да е послушна съпруга, добра майка или прилежна домакиня без собствено мнение, но е трагедия, когато самите жени не знаят, че има и други опции и доброволно се вписват в този патриархален стереотип. Всичко това е пропило народопсихологията ни дотам, че е избило във вицове като този:
Перничанин и перничанка излизат на среща. Седят в Голф-а и мълчат. По едно време пичът й отвърта един здрав шамар. Той си мисли: „Тя да си знае”. Тя си мисли: „Той е стабиуен”.
През последните трийсет години този феномен е подробно изследван от множество психолози и ето какво казват те…
Човешкото общество еволюира като съзнание и начин на мислене, като разликите в различните етапи са качествени (различно възприемане на себе си и света). След средата на XX век настъпва периодът на еманципация на жените, феминизма и постмодерното разбиване на закоравелите културни стереотипи на Запада, с което се появяват дотогава несъществуващи роли и възможности за „нежния” пол
(„нежен пол” също е културен стереотип)
В началото на XXI век животът е толкова по-сложен, многоизмерен и динамичен, че изисква скок на съзнанието ни. Жените с ново мислене надрастват (без да отхвърлят) традиционните роли на съпруга и майка, търсят себе си, без да се осланят обществото или традициите да им казват кои са. Това е свързано с активно отношение към света (четене на провокативни книги, занимаване с изкуства), стремеж към кариера, а не просто работа, развиване на множество интереси, роли и прочее. Връзката (и бракът) вече не се възприемат като етап, където личностното развитие свършва, а като динамична система, в която партньорите взаимно се стимулират, ценят различията си, поощряват страничните си интереси и занимания, открито анализират отношенията си.
Ако преди е било нормално една жена да бъде връзката си (да се идентифицира с нея), да се фрустрира всеки път, щом нещо не върви, да се засяга, щом получи критика (дори градивна и с любов), да се стреми към еднаквост, а не към различност с партньора си, то новата жена притежава връзката си (психологическа независимост от нея), има отношение към нея като тема на обсъждане (така че реагира рационално и продуктивно, а не емоционално на проблемите), не възприема критиката като атака на личността й (не държи партньора си отговорен за собствената си негативна реакция на думите/действията му), различията във вкусовете и мисленето не се приемат като накърняващи близостта между партньорите (близост не се свързва с еднаквост), а се виждат като
симбиоза на независими умове и сърца
Новата жена не оставя да бъде психологически дефинирана от мъжа си, няма нужда той да й казва непрекъснато, че я обича или да й го показва чрез външни прояви (които са чудесни, но не на всяка цена), не се дистанцира след скарвания (разграничава моментните си емоции от цялостното си отношение), не е обсебваща и задушаваща поради това, че връзката й е само един от многото източници на смисъл и идентичност в живота й. Вече не съществува страхът, че може да остане стара мома или без деца. Няма я фиксацията, че й трябва мъж. За нея жена без мъж е като риба без шнорхел (може с него, може и без него).
Лайтмотивът на новия век е „сбогом на идеализираните представи” за любов, брак и щастие. Любовта и грижата за близките са чудесни и нужни неща, но жената не се изчерпва с тях. Това не са иманентни качества на същността й, а само обусловености от векове патриархално мислене, превърнати в навик. Затова нека поемем отговорност за изграждането на собствената ни зряла и многоизмерна личност, и да не забравяме, че човек не се ражда, а става такъв.
0 Коментара