По-лесно ми е да изхвърля поредната си най-хубава шапка или новите черни обувки, отколкото лист хартия – само хартията има необикновения дъх на живот, на няколко килограма душа и на всичко, което си е позволила да си причини тя.
Постмодерната ми лакома суета този път се опита да я забрави. Голяма, опърпана, някога синя чанта, в която си събирам неща от живота. Мъкна я при всяко сменяне на квартира (сигурно наближават десет) и прибирам в нея хартийки, попили това, което съм искала да си кажа или да ми кажат. Различни по цвят, размер и материя листи разказват ония моменти – ужасно красиви, смешни или болезнени. Еднакво стъписващи и може би глупави. Много картини, много герои – многото мои животи. Бележат пътека, по която съм стъпвала безразборно от страх да не улуча конформисткото щастие. Преливат от житейски волунтаризъм, пред който всеки път се прекланям, дори вече да знам колко нездравословен е той. Преливат и от надежда, че мога да съм добре и в екстремната си липса на сигурност (в най-общочовешкия смисъл на думата).
Мислех, че времето преформулира кумирите. Че
сантименталните принципи се превръщат в конкретни желания.
Че повече консумираш и не се хвърляш напразно дълбоко в себе си. Затова се опитах да я забравя, да я зарежа на поредното място, от което си тръгвам, да спра да се търся в нея.
Отдадох се на нормалното удоволствие да се сближа с попкултурните си фетиши. Да пренеса внимателно в специални кутии 13-те си различни шапки и 9-те чифта черни, равни, почти еднакви обувки (плюс другите), чрез които се усещам много красива и притеснително смела. Преди мечтаех просто да мога да си ги позволя. И това нямаше нищо общо с идеята да ги имам в излишни количества. Но колкото повече имам възможност да си ги позволявам, толкова повече мечтата ми се превръща в претенциозна рутина. Което не че ме прави радостна. Само насила ме къса от минало, в което съм се възхищавала на по-други филми, и карибрадшоувският маниер би ми се сторил почти осъдителен. Защото тогава аз съм събирала стотинки за няколко часа емоция. И нарочно съм вярвала, че само това му е важното на живота.
Глупости. И може би щях да се убедя, че са много големи глупости, ако на път за новите прекрасни, черни, равни обувки,
не бях видяла удобно разположено в собствената си нищета момиче.
Слабо, с дълги, несресани черни коси, с окъсани от принудителната му свобода кецове. Красота. Седеше на тротоара срещу Руската църква, подпряло гръб на стената на лъскава сграда и рисуваше къща върху бял лист. До него имаше разпилени още много изрисувани листи. Със същите инертно бленувани къщи. Приличаха си и кривите дървета около тях…
Почувствах тази странна художничка и усмихнато пробягах между ъглите на миналото си. Не е важно дали момичето ще има някога къщата на мечтите си. Важна е смелостта да признаеш пред себе си, че точно сега не можеш да си купиш надеждата, но можеш да си покажеш как изглежда тя. И когато пораснеш, да разбереш, че винаги си я имал. Защото си бродил за нея. Тогава се върнах за чантата и се затворих в стотиците емоции върху листите. Преглеждах ги цяла нощ за пореден път, с подлудяваща настойчивост търсех конкретни състояния на душата си. Явиха ми се
всички призраци на човека, който съм била в различните приключения на живота си.
И пак заобичах почти клошарската купчина, която никога не посмях да изхвърля, така, както бих изхвърлила аксесоар, изгубил свойството да ме кара да се чувствам витална. Хартията в някога синята чанта е безценен колаж, чиито различни парчета ухаят на всеки неспокоен абзац от живота ми. Там има част от тетрадка по химия, станала свидетел на първия ми нелеп опит за поезия, или първия (забавен сега) опит за мъка; ученически бележник, обвит със снимка на футболист и 20 забележки по темата в него; части от хубави лекции на важни преподаватели; статии, които не съм имала време да прочета; първата публикация на Тома Марков в “Литературен форум”; билети от филми, театри, мачове, автобуси, самолети и фискални бонове от ъндърграунд барове с лаконични бележки по тях; описания на улични хора; списъци със странни задачи и планове; списъци с книги, които трябва да прочета; неизпратени писма до приятели; много игри, много нови опитвания; илюстрации и окуражаващи думи от случайни герои; любовни и не само обяснения от (към) мъже; дати и имена, от които настръхвам; лозунги от врати и стени в Студентски град (любим ми е “Убиец на времето”), предупреждение за изгонване, ако не поема отговорност за нанесената щета в стаята – огромното
“УСМИХНИ СЕ!”, изписано с цикламен латекс на олющената безцветна стена…
Минало, срещу което съпротивата е напразна. Както срещу патологичната ми страст да продължа този колаж.
И до днес силно се колебая, когато трябва да изхвърля лист хартия, на който с мъжа, когото обичам, отново сме се скицирали един друг смехотворно… Или касова бележка от заведение, върху която сме си отправяли лирични заявления. На барманите сигурно вече им е писнало от поръчката “Едно малко, едно голямо и две листчета…” Химикал или молив рядко забравям, а в краен случай пишем с пепелта на цигарите по бяла салфетка. Хартиените парчета, успели да оцелеят в нощта, закачаме на хладилника с шантав магнит. Оправдаваме тази си лудост с търсенето на вечност. Само хартията може да свърши това. И който не го знае, значи спи. Или умира. Или пък прави секс. Или просто пари.
0 Коментара