Ревю на червените български винени сортове

Да научим кое е по-доброто и да го изберем – независимо дали става дума за кола, къща, училище или пътуване – на това посвещаваме значителна част от живота си. И виното попада в тази игра. Най-често противопоставяните играчи са бялото и червеното вино, а винаги актуалният въпрос е: „Кое е по-доброто?“

Информираните читатели веднага ще се запитат как дефинираме „по-доброто“? Като по-полезното, по-вкусното, по-престижното или по-скъпото? Червеното вино сякаш има сериозни предимства пред бялото, базирани на историческа слава, потенциал за отлежаване, цена, инвестиционна стойност, дори евентуални здравословни аспекти.

В България любовта към червеното вино има своето обяснение: ние сме земя на червено вино,

такава е и винената ни култура. Интересните местни сортове са червени и, логично, истински впечатляващите български вина, са червени. Дали сме подслон на много интернационални сортове и те се получават изключително добре на местна почва. Местните ни сортове, какъвто е случаят с повечето локални сортове по света, са някак си самобитни, трудни за работа и със собствено лице – затова изпадат в немилост при търсещите сигурни високи добиви години на кооперативите в България. Днес, за щастие, те заявяват присъствието си все по-смело и все повече изби са готови да им отделят място на лозето, в избата и в представите си за добро вино.

Ето кои са най-важните български червени сортове за вино:

ГЪМЗА

Поставям гъмзата при местните сортове с ясното съзнание, че тя не е точно такъв. Няма единна теория за произхода му, но писмени източници свидетелстват, че той е бил отглеждан в земите на бившата Османска империя (един от синонимите на гъмзата в  Унгария е Törökszőlő – турско грозде и е достигнал до там от България). Фактите, че гъмзата е неотделима част от българската винена история и че продължава да се отглежда активно и днес у нас, ни дават основание да я считаме за местен български сорт. Същото, впрочем, си мислят и сърбите, според които сортът идва от Шкодренското езеро на границата между Черна гора и Албания (Skadarka e името, под което сортът се среща в Сърбия и Хърватия). Подобна претенция заявяват и румънците от околностите на Miniş в западната част на страната.

Предполага се, че

най-голямото количество площи с гъмза в световен мащаб се намира в България.

Според данни на Министерството на земеделието гъмзата заема 2% от т.нар. плододаващи лозя (с грозде за производство на вино) у нас и по-точно 1165 хектара. Българската гъмза се отличава от унгарската, сръбската, румънската и албанската, тъй че в името на идентичността ни като винена нация е от съществено значение да се изолират най-добрите местни клонове и да се подсигури материал за работа на енолозите. Със сигурност гъмзата иска работа, както на лозето, така и в избата: тя е късно зреещ сорт с тънка ципа и обилен добив, който дава плодови вина с лека танинова структура. Звучи сложно и някак познато, чели сме го десетки пъти за един друг сорт – пино ноар. Истината е, че с правилен подход, българската гъмза напомня на втори братовчед на пино ноара с атрактивни вишневи и малинови пикантни нотки в ароматния профил.

МАВРУД

Маврудът е истински местен сорт, Свещеният Граал на българското вино, повод за национална гордост и тема за ожесточени спорове. Маврудът е като баницата и политиката – всеки има собствена рецепта и представа как трябва да изглежда той. Лично за мен той е символ както на щетата, нанесена от годините безжалостна комунистическа аграрна централизация, така и на обърканата представа, която има българското вино за себе си – ако попитате десет човека какво представлява виното от мавруд, ще получите поне пет различни отговора. Истината е, че сортът има потенциал да стане едно от лицата на модерното българско вино и вече дори беше обявен за вино на годината в класацията на DiVino за най-добрите български вина (Мавруд Виница на изба „Загрей” става Вино №1 в класацията за 2016 г.).

Къде се крият трудностите при мавруда? Като при толкова много други интересни сортове – в неговата капризност – той е късно зреещ сорт (средата на октомври), който обаче не е студоустойчив. Тоест трябва да бъде засаждан на места, където няма опасност от ниски зимни температури и се нуждае от дълга, суха и топла есен (разпространен е предимно около Асеновград и по-малко – в Пазарджишко и Старозагорско). В прекалено горещ климат натрупва прекалено бързо захари, а и добивът му е щедър. За щастие, има дебела ципа, от която могат да се извлекат цвят, екстракт и танини и запазва киселините си – все предпоставки за вина с потенциал.

Като всички стари сортове и при мавруда има много голяма смесена популация в различните масиви. Има десетки негови вариации, въпреки че според специалистите са се разпространили предимно два клона, наречени клон 1 и клон 2. Те имат различни технологични свойства и зреят с около десет дни разлика. По-ранозреещият (клон 2) е по-ценен заради по-дребните и по-силно обагрени зърна. Той дава плътни вина, докато другият (клон 1) е с по-големи гроздове, по-рехави и по-големи зърна, но не така обагрени и сладки, съответно и вината са с по-слаба структура и не така оцветени.

Маврудът може да даде разнообразни като стилистика вина: бели, розета, червени сухи, десертни, със и без дъб, от нормално зряло или засушено грозде. Ароматният му профил е разнообразен и повече от екзотичен: червен горски плод, подправки (пипер, кардамон, бергамот), сушени билки (мащерка), горски мъх, домат (сушен и листа от домат), смола. Традиционната технология за засушаване на гроздето след беритбата, с цел концентрация на ароматните компоненти, се възражда с успех през последните 10 години от изба „Загрей“.

ШИРОКА МЕЛНИШКА ЛОЗА

Името „Мелник“ обединява в себе си няколко сорта, в чието раждане участва Широката мелнишка лоза (ШМЛ). Именно тя е местният и ендемичен за долината на Струма сорт – първообраз на историческите мелнишки вина. ШМЛ е сортът, на чиято основа започват опитите на изследователите за повече предвидимост и надеждност на лозето и за по-голяма сговорчивост в избата. Тя е родителско тяло в сортовете „Ранна Мелнишка лоза”, „Мелник 82”, „Мелник Юбилеен 1300”, „Мелнишки рубин”, „Руен” и „Сандански мискет”.

Има теории, че траките донасят Широката мелнишка лоза по нашите земи от Азия преди над 2000 години,

но доказателства за това няма. Със сигурност сортът е древен и е познат от векове в региона около Мелник – града, на който е наречен.  Листата на сорта са причината той да носи това име – големи, широки и мъхести. Претенциозен е към климата – късно зреещ (узрява обикновено в средата на октомври) и не е студоустойчив. За да се развие правилно, сортът изисква висока температурна сума през вегетационния период напролет, горещо лято, топла, суха есен и сравнително мека зима. Не е особено устойчив на т.нар. „сиво гниене” и мана.

И след като изредихме повечето проблемни точки на ШМЛ, нека кажем най-важното: ШМЛ е местно богатство. Нивата на танини, киселини и екстракт гарантират дълъг и достолепен живот на вината й. Колеги от страни, които нямат ориентир за дегустационните характеристики на сорта, често оприличават ШМЛ на небиоло от Пиемонт, което е възможно най-добрият комплимент, който биха могли да ни направят. Разбира се, не трябва да забравяме, че вината, предопределени за дълъг живот, могат да бъдат доста дръпнати и неразговорливи в началото му и че всичко ценно се придобива с търпение. Именно тази дръпнатост е повод за експерименти в избите, тъй че вината да са по-меки, по-обли, по-достъпни. Широката мелнишка лоза има индивидуален и открояващ се ароматен профил: черни череши, костилка, тютюн, пипер, гора, кожа и сушени билки.

РАННА МЕЛНИШКА ЛОЗА / МЕЛНИК 55

Комплексната опитна станция (КОС) в град Сандански е една от най-активните у нас през 60-те и 70-те години на XX век, на чиято работа дължим десетки клонове и сортове на различни култури. Там, с участието на Широка мелнишка лоза, се раждат и сортовете, на които днес възлагаме надежди за изграждането на новото локално и индивидуално лице на българското вино.

Звездата между тях безспорно е Ранна мелнишка лоза, известна и като Мелник 55.

През 60-те години на миналия век в КОС се извършват поредица от експериментални кръстоски на Широка мелнишка лоза с прашец от френски сортове Durif, Jurançon, Valdiguie и Cabernet Sauvignon в търсене на сорт, който да узрява по-рано, но и да запазва характеристиките на ШМЛ. Такъв нов сорт е създаден (родителите са ШМЛ и Валдигие) и през 1977 г. е регистриран с името „Ранна мелнишка лоза“.

„Ранната мелнишка лозя” узрява по-рано от ШМЛ и е по-устойчива на сиво гниене и ниски зимни температури. Вината от нея са като цяло по-меки, по-обли, по-плодови и с по-дълбок цвят от тези на ШМЛ. С други думи: търсеният по-сговорчив и умиротворяващ духовете сорт е намерен.

МЕЛНИК 1300 / МЕЛНИК ЮБИЛЕЕН

Създаден е през 1963 г. като кръстоска между Широка мелнишка лоза и грузинския червен сорт „Саперави” и е прекръстен през 1981 г. на „Юбилеен” заради 1300-тата годишнина от основаването на България. Важна подробност за „Саперави” е, че е Teinturier-сорт или такъв, чиято пулпа е червена, т.е. вината му са с дълбок и непрогледен цвят. „Саперави” е един от много малкото Teinturier-сортове, от който се получават качествени вина с висок потенциал на отлежаване и кръстоската с ШМЛ дава интригуващи резултати. Площите с него са миниатюрни – около 8 хектара, но се надяваме това да се промени в бъдеще.

РУЕН / МЕЛНИШКИ РУБИН

Руен е поредната рядка кръстоска с участието на „Широка мелнишка лоза” – в конкретния случай с каберне совиньон.

За мелнишкия рубин е подадена същата информация за родителите, но не е потвърдена от генетични маркери, затова още не можем да кажем какъв сорт точно е „Мелнишкият рубин” – ето защо оставаме при „Руен”.

За Руен ще чуете както „Осанна“, така и „Разпни го“.

Аргументите „много е гладък“, „много е европейски“, „много е каберне“, „малко мелник“ се използват едновременно като положителни качества и като недостатъци на сорта. В България сякаш се харесва повече, отколкото извън нея, и има защо: ароматният му профил е разнообразен и съчетава по атрактивен начин най-доброто от двата родителски сорта: къпини, касис, виолетки, евкалипт, черна маслина, землисти нотки, папрат.

РУБИН

Един от интересните и успешни сортове по българските лозя от последните 20 години, „Рубин” има всички предпоставки да се превърне в любим сорт на местната публика и във винена визитка на България по света.

Той е кръстоска между два велики сорта – „Небиоло” и „Сира”. Характеристиките им са толкова различни, че идеята да се кръстосат звучи авантюристично, още повече че не са разпространени в България по това време (1944 г.). Може би обозримата и неизбежна политическа промяна е дала леко хазартна смелост на учените, създали сорта, но времето показва, че рискът си е струвал. „Рубин” е официално одобрен като сорт през 1961 г., а повечето от нас не бяха чували за него преди 2000-та година. Със сигурност рубинът е по-лесен за работа от мавруда и широката мелнишка лоза: отличава се с висок процент багрилни вещества и танини, има силен растеж, добра родовитост и среден добив, издръжлив е на напукване и гниене. Иначе е топлолюбив сорт, натрупва бързо и обилни захари, киселините му са средни и бързо се губят, така че оптималният момент на беритба е изключително важен.

Рубин е като необязден расов жребец: може да е див, но е красив.

И с потенциал за победител. Интензивно плодовият му нос (червен и черен горски плод) и леко ръбатите танини искат поне 2-3 години отлежаване в бутилка, за да дадат път на сложен ароматен профил с нотки на касис, къпина, кожа, орехова шума, пипер и землисти нюанси. Танините се стопяват и обличат във велур мощното, но структурирано тяло и удоволствието наистина е… наше, както се казва.

Поне засега това са местните сортове, от които се получават вина с потенциал и собствено лице. През последните няколко години, в крак именно с тенденцията за възраждане на местните сортове по света, българските енолози започват да изваждат на бял свят и екзотики като Букет (пино ноар Х мавруд), Евмолпия (мавруд Х мерло) и Шефка (местен сорт с неясно ДНК). А някои казват, че е време да се даде шанс и на памида.

–

Текстът е част от книгата за вино на Яна Петкова, която ще се появи на бял свят през 2019 г. „Жената днес“ го публикува с нейно съгласие. Никаква част от този материал не може да бъде възпроизвеждана без изричното писмено съгласие на автора.