Всеки винен пътешественик има любими места и вина – такива, които е посетил или опитал, следствие от лично изживяване, от сетивно докосване, от проникновена история.
Аз обаче нямам любими вина. Имам любими хора. Такива, които промениха капка по капка разбирането ми за света. Които ме предизвикаха да се замисля за стойностните неща и обърнаха представите ми. Те не бяха онези богати и известни винопроизводители от най-скъпите винени региони, с които се запознавах по време на обиколките си из винените земи. Напротив: това бяха непретенциозните, но автентични характери, с които съдбата ме срещна по пътя.
Следвайки страстта си да срещна все повече хора по виненото трасе и да се уча от тях, реших, че това може да се превърне в един автентичен и емоционален автобиографичен пътепис. Вече съм посетила поне половината от всички места по света, където се произвежда вино – тъй че имам обширна база за сравнение и много предпочитания.
Често ме питат кое е любимото ми вино
и, както се досещате, не бих могла да отговоря еднозначно. Виното не ме привлича само по себе си – като абстрактна селскостопанска продукция. Много повече държа на историята, на усещането за свобода и свежия въздух в лозятa, на страстта, която откривам у винопроизводителите, на безграничното им търпение и чувство за безвремие, което виното поражда. И тъкмо защото няма как да назова едно вино, един регион или един човек, които са ме вдъхновили, реших да напиша книга – вид автобиографичен винен пътепис. Тук споделям пролога, запалването на искрицата.
Мога да вкуся виното, без да съм го опитвала
Стига ми да поговоря с човека, който го е правил в неговия естествен хронотоп: избата, лозята, времето… Мога и обратно – да разбера характера на човек само от една глътка, правено от него, любимо вино.
Винаги съм искала да се върна на Балканите. По време на 15-годишния си емигрантски период търсех непрестанно повод за крачка натам и той се появи съвършено естествено. Виното беше логичната развръзка на дилемата ми. Започнах виненото си образование, защото някак не можех да си позволя да разчитам само на дар-словото си. След няколко въвеждащи курса се “въвлякох” сама в поредното обучение и то се оказа най-трудното от всичките четири, които бях завършила преди това. Освен география, в австрийската Винена академия се учи малко химия, физика, биология, дори психология. Благодарение на това все повече осъзнавах, че светът е обозрим и необятен едновременно, че искам да уча, да опитвам и усещам още, и още. Започнах от Балканите. Първо се преместих отново в София, откъдето започна като на шега моето винено-житейско пътуване. И, както става ясно,
опитът идва с опитването
А желанието за пътуване – с повече пътуване.
Започнах от близки дестинации и всяка една от тях остави у мен незаличим и неизлечим отпечатък. След всяка среща ставах друг човек: по-добър, по-осъзнат, по-разбиращ. Винаги съм бягала от масовото, от конвенционалното. Избите и хората, които ме впечатляваха, бяха все извън матрицата, често непознати за средностатистическия потребител. Откривах ги с любознателност и завидна доза интуиция. Това бяха хора, вплетени в тероара, посветени изцяло на страстта си. Които не плащат данък обществено мнение, а само дължимото на земята. Хора, уважаващи природата, за които изкуството да се живее беше естествена даденост.
Македония. През 2014 г. „проходих“ като винен журналист с помощта на Ивана Симяновска, „посланик на македонското вино по света“, както сама се описва. Идеята й беше да проуча региона и избите в родината й, за да организирам балкански винени турове за немскоезичните ми познати. Така, като на шега, започна моето пълно с емоции и изживявания пътуване. Близки по душа и сходни като реакции, македонците ме плениха. Може би тъкмо със своята естественост. Вината, които дегустирах в Тиквеш, Стоби, Попова Кула – от големи и известни изби (в малка Македония това не е трудно, ако правиш добри вина) определено ме впечатлиха. Започнах да обръщам повече внимание на уникални винени сортове, типични само за региона. Открих значимостта на тероара: къде другаде можете да дегустирате станушина или вранец, освен в Македония? Небцето ми беше изморено от интернационални сортове, разпространени навсякъде. Търсех автентичното, истинското. Тук се убедих, че локалните сортове виреят най-добре на своята си почва. Това, което се случи с мен в Австрия, беше подобно: пробвах да засадя балканския си характер в каменистия централноевропейски тероар. Е, получи ми се, но потенциалът ми не беше оптимално разгърнат.
От Македония запомних: началото на новия ми живот да е близо до корена.
После продължих по балканските маршрути. Някъде по пътя се настани у мен като благороден паразит идеята да пропътувам всичките световни места, произвеждащи вино, и да опиша вкусовете им заедно с емоциите и страховете си. Да се опозная в разговорите с винарите, да дегустирам заедно с тях и да споделя себе си, да докосна непознатото – у себе си и навън.
Гърция. С огромно любопитство навлязох в нея, но не като турист, а като изследовател на характери, философии и стилове. Пътувах стотици пъти дотам и обиколих всички винени региони в Гърция, а те са много: Северна, Централна Гърция, Пелопонес, островите… Някои имена и вина се запечатаха в сетивното ми съзнание. Срещата с Апостолус Тимипополус, млад винар от Науса, бе едно от най-забележителните ми изживявания. Той, след като натрупва опит по света, се връща в родината си преди 14 години, за да възроди един почти забравен локален сорт: ксиномавро. И да се посвети на една необяснима за околните страст: да прави модерно гръцко вино и да го покаже на света. Заживява в къщата на родителите си, преживява сериозна семейна драма и може би това отключва още повече ентусиазма му да твори вино. Започва да се оглежда и за други винени територии в Гърция. Последният му луд проект е да възобнови и преустрои в изба гарата в Рапсани, произвеждайки там регионално вино. Апостолус е звезда в Науса, но почти цялата му продукция се продава извън Гърция. В лозята му днес се отглежда само биодинамично ксиномавро, от което се произвеждат три вина. Харизматичен и естествен, креативен и визионер, амбициозен и скромен, изцяло посветен на природата и работлив. Здраво стъпил на земята, но и с глава в облаците, той ми показа, че
когато има страст и мечта, има и резултат. За цяла една държава.
И една жена ме впечатли – Клаудия Папаяни ми напомни за силата на женската душа. Открих нейна бутилка на долния рафт в локален винен магазин. Забравена? Или скрита? Не бях чувала за Клаудия и любопитството ми надделя. Виното в бутилката беше забележително: разказа ми без думи цялата й история. Реших да я открия и да я поздравя за виртуозността й. След няколко месеца се уговорихме да се видим. Срещнах в нейно лице една от най-амбициозните и същевременно гъвкави жени-винопроизводителки, които някога съм виждала. Направила изба до бащината си къща, в не-туристическата зона на Халкидики. А беше променила цял един регион и бе разнесла славата му далеч извън пределите му.
Защо често сме слепи за богатствата в собствения ни двор и търсим истината навън?
Клаудия бе показала, че може да направи чудеса и светът я беше оценил.
Сърбия. Обичам балканския манталитет, макар да не съм сигурна, че такова понятие съществува. Харесвам онова типично балканско усещане за близост и уют навсякъде на полуострова. Но Сърбия, сама по себе си, е чувствителна тема. Сръбското вино малко или много отразява локалния манталитет – показно, скъпо и предимно интернационално.
Един от регионите там, запазили автентичността на сортовете, е Жупа, около Александровац. Има дори музей на виното в комунистически стил. Мила картинка, неподправена и емоционална. Виното се е вградило в ежедневието тук до такава степен, че никой не му обръща особено внимание. Винарите дори се учудват, когато някой пришълец ги посети, за да опита продукцията им. Явлението винен туризъм не им е познато. Затова аз бях просто приятел, който ги посещаваше на чаша вино. Така се сприятелих с Драгослав Иванович – той просто ме прегърна и каза: нека споделя с теб историята си… И започна да разказва така увлекателно, че ме унесе в спомени от детството.
Драгослав е институция в Жупа. Семейството му прави вино от 1814 г. и, както изглежда, ще го прави още дълго. Днес Иванович е синоним на сорта прокупац. Джейми Гууди, известният винен критик, има любимо сръбско вино и то е Прокупац 2011 на Иванович. А Драгослав си е все така скромен и отдаден на призванието да прави хубаво вино, съхранявайки традицията на своите предци. Философията на изба Иванович, приютена в стара къща в сърцето на Александровац, е чистата и безусловна любов към виното. „Когато човек прави това, което обича, трудните моменти бързо се забравят“, казва Драгослав и добавя: „След 20 години ще бъдем все същата малка изба с произведени 80 000 бутилки на година от собствени лозя. Щафетата ще поемат синът и дъщеря ми, а аз ще се навъртам наоколо, все така търсейки рецептата за перфектното вино, въпреки че нямам представа какво би било то.“ Александровац не би бил същият без виното на Иванович. А то, ако питате мен, и сега е перфектно. Иванович беше моят ментор, моят вдъхновител, който ми напомни за силата на корена и рода. Сподели с мен
енергията на традицията,
припомни ми какво е хармония и покой.
Продължих да обикалям и да срещам учители по пътя си. Балканите бяха моята подготвителна сесия. Моите корени ме помолиха за вода от извора. И им я дадох. Исках да започна именно от Балканите, за да се заредя и да се подготвя за света. А те, Балканите, се разтваряха пред мен все повече. Посетих винарни в Босна и Херцеговина, в Черна гора, в Хърватска, в Словения и Румъния. Може би заради отворения ми характер и мисленето ми “извън кутията” животът ме срещаше с невероятни хора. Винари-учители. Те продължиха да се появяват и след като напуснах границите на Балканите.
Сицилия. Тук се запознах с Ариана Окипинти. Дива млада дама, която прави биодинамично вино от локални сортове в един отдалечен от утъпканите туристически пътеки регион на острова: Витория.
Беше изцяло отдадена на тероара и правеше всичко натурално. Преди 16 години открила призванието си и оттогава за нея не съществуваше друго освен производството на автентично вино. Сподели, че тръгнала да прави натурално вино не защото това е на мода, а понеже искала да проследи откъде идва, какви са корените й. Днес, вече пораснала, прави съвсем осъзнато тероарно вино,
буди се всеки ден в дома си и се чувства свободна.
Израел. И още вдъхновители се появиха – така в Израел открих първата и вероятно единствена в света винарна, която интегрира в производството социално слаби и душевно нестабилни хора. Сама по себе си тази идея е достойна за уважение – 50-имата работници тук са с психически проблеми. Душите на тези хора може да страдат, но вината, които правят, имат красива душа. Заслугата е на технолога ентусиаст Давид, който влага цялото си сърце във виното. И макар че кашерно вино се прави трудно (Давид нямаше право дори да пипа бъчвите си – само кашери го правеха за него), той всецяло се беше отдал на процеса. Живееше с виното. С такава страст говореше за него, че бе трудно да остана равнодушна. А когато виждаш с очите си, как
виното може да допринесе за хуманен процес
като интегриране на неравностойни социални прослойки в обществения живот, вкусът му автоматично се променя: добива стойност. Истинската човещина в една чаша.
Грузия. Тази страна беше всичко, което очаквах – и същевременно всичко, което можеше, ме изненада. Най-вече: не бях подготвена за тази фрапираща автентичност. Всички и всичко тук ме впечатлиха. А най-младият от всички винари – Торнике Чубинидзе, ме изненада със семплостта и откровеността си. Негова е една от първите “старт-ъп” винарни, където съм била. Самоук и изобретателен, Торнике бил няколко години експортен мениджър на друга локална винарна – Кареба. През 2016 г. решил да погледа малко клипове в youtube, после – да се посвети на страстта си да прави вино. Купува бивша селкостопанска сграда в полите на Кавказ, в селището Шилда, и напук на скептицизма на околните и семейството си, започва да се забавлява, правейки опити да произведе вино в квеври по метода do it yourself (DIY). От него научих, че
никога не е късно да станеш част от традицията и да се посветиш на страстта си,
независимо от мнението на околните.
Южна Африка. Макар и далеч, и тук успях да срещна невероятни ментори. Едно лице и един вкус доминират сред тях, без да се натрапват. Ебен Сади – всички говореха за него и вината му. Пропътувах стотици километри, за да стигна до едно забравено от Бога място в Суартланд. Нямаше път дотам – беше извън инфраструктурата, без асфалт и табели. Просто следвах интуицията си, защото и навигационната ми система отказа да ме насочва. Знаех, че ми предстои нещо много повече от среща в лозята. Предчувствах съдбоносен житейски момент. И бях права. По средата на нищото, един гений се беше завърнал към корена, за да преоткрие себе си. И да отдаде дължимото на земята. Дегустирах едни от най-скъпите вина – и в ценово, и в емоционално отношение. Но цената нямаше значение. Важното беше, че в бутилката има дух. Ебен продава всичките си вина – явно публиката цени автентичността.
Остава ми поне още половината от винения свят: САЩ, Австралия, Чили и Аржентина (в Нова Зеландия вече бях). Продължавам по пътя си. И отправям пожелание към всички: пътувайте, опитвайте и се вдъхновявайте от простотата на живота. Излезте извън времето и пространството, за да откриете своето собствено измерение.
0 Коментара