Играта на Иван Ланджев

Треньорът ми по шахмат
казваше:
„Играй си твоята игра.”*

Има няколко начина да се запознаеш с Иван Ланджев. Първият е да прочетеш стихосбирката му „По вина на Боби Фишер”. Ще разбереш всичко, което ти е необходимо: как вижда света, какво вижда, кога пише, какво чете, с кого и за какво спори. Не знаеш как изглежда, но четеш и си го представяш: ироничен, сериозен, усмихнат, със страхотен усет за парадокса и абсурда, леко присвил очи с недоверие. Връщаш се и четеш стиховете отново. Забелязаваш повече детайли, усещаш нюансите. Възхищаваш се на умелата игра с думите. Откриваш какво стои зад нея. Почти съм сигурна, че са все неща, за които ти също си мислил. Просто никога не си се сещал да ги погледнеш точно от този ъгъл.

Иван Ланджев определя поезията си „като смесица от нахалство и смирение, случващи се едновременно. Интровертно вглеждане в самия себе си и наивно любопитство към света.” Докато четеш стиховете му,

не ти остава друго, освен да се съгласиш.

Междувременно си потърсил информация и си разбрал, че дълго време е играл шах, че е завършил философия, че работи като сценарист за някои от предаванията на Dream Team Productions. Информирал си се, че „По вина на Боби Фишер” спечели наградата за дебютна стихосбирка „Южна пролет” и беше сред номинираните за наградата за поезия „Иван Николов”.

Всичко това е чудесно, но е по-скоро детайл. Вече си разбрал или усетил далеч по-важните неща.

Треньорът ми по бокс обичаше да казва:
„Лев–лев–десен–ъперкът,
и оня на земята!”

Вторият начин да се запознаеш с Иван Ланджев е да го слушаш как чете поезията си. Участвал е в „Зачитане” в кино „Влайкова”, в „Бавно: изговорен свят” в „Сфумато”… ако си го чул, със сигурност си го запомнил. Няма как да не те е впечатлил и видът му. Изглежда малко ретро. Много самоуверен. Дори малко самонадеян. (На моменти се чувстваш все едно гледаш съвременна версия на филм с Хъмфри Богарт.)

Има способността да превръща собствените си стихове в музика. Да те заразява с емоция. Да те увлича. Да ти помага да откриеш нов смисъл в думите, които вече си прочел. Това вероятно ще го превърне в любимия ти поет за слушане.

Професорът ми по медиевистика
напомняше, че
„Аз съм Oня, Който съм”.

Третият начин е просто да се запознаеш с Иван Ланджев. Така ще разбереш, че образът, който си представяш, докато четеш стиховете му, съвпада с истинския. Ще установиш с изненада, че не прилича съвсем на този, когото публиката вижда по време на четения. Изглежда някак по-мек, по-затворен. Леко хъшлашкото поведение е заменено от деликатност, която те кара да се чувстваш спокоен. Ще научиш, че за него поезията е най-висшата форма, до която може да стигне езикът. Освен това мечтае да излезе пред публика и просто да чете стиховете си. Без музика, без прожекции, без никакви ефекти. Да участва в четене, при което хората могат спокойно и съсредоточено да слушат текста. Защото той е важният.

„Поезията е постоянно отлагане на края… Литературната ни среда е локална, махленска. Пълно е с хора, които експлицитно заявяват или тайничко подозират, че са гении… Не пиша всеки ден. По-хубаво е да се чете всеки ден… Каква друга работа може да има писателят, освен да става все по-добър в това, което прави?”

Разговорът ще прескача от тема на тема, но винаги ще се върти около писането. Всъщност Иван Ланджев може да ти говори за поезия с часове – за нещата, които открива; за авторите, които чете; за езика, за думите, за времето и пространството. Узнаваш това, което ти споделя и чрез поезията си.

И тримата са прави
по различно време на деня.

Запознах се с него по трите възможни начина. А като основна нишка, свързваща трите му образа, в мен остана репликата: ”Човек прави себе си.”

–––––-

* Стихотворението се нарича „Цитирани автори” и е от стихосбирката на Иван Ланджев „По вина на Боби Фишер”, издателство „Сиела”.

Лексикон

• Ако бях герой на книга… щях да съм доволен – поне съм някакъв герой.
•  Идеалният флирт е… кратък.
• Доволен съм, когато… реша, че съм се справил. Или когато си представя, че съм герой на книга – вижте първия въпрос.
• Не съм съгласен с… телевизора.
• Типичната неделя… е съвсем нелош ден, в който те мързи дори да бездействаш. Типичната неделя започва късно, но за съжаление и свършва рано. Още преди понеделник. И всичко започва отначало, както винаги.
• Да пишеш по поръчка е… нещо, което правя за пари и това ме дисциплинира.
• Сам или с приятели… какво?
• На хартия или на компютър… на хартия предпочитам да чета, на компютър – да пиша. Така съм свикнал.
• Идеалните условия за писане са… три. Но не ги знам – никога не съм писал в идеални условия, мисля, че нищо свястно не би излязло. Разбира се, най-полезно е да пишеш съвсем сам, в ъгъл, до който има прозорец.
• Бих излязъл без шапка, ако… се направи примерно политическа партия на хората, които носят шапки. Веднага ще спра да нося, за да не ме приемат. А иначе – не, не бих излязъл без шапка. За мен това е все едно да изляза без панталони.
• Страхувам се от… бабата от долния етаж. Има невероятен слух. Също така, наскоро чух някой да казва, че работата не го плаши. И се замислих – ако се прибирам и от тъмното изскочи някаква работа, аз бих се уплашил.
• Честността е… нещо, с което не си струва да се хвали човек. Или поет. Би било нечестно.