снимки: Васил Германов
Любопитството е в началото на неговата страст към журналистиката, небрежно махнало с ръка на първородните мечти по режисурата. Навярно сцената се е лишила от добър режисьор. Но телевизионният ефир има властта да докаже, че Иван Георгиев е уцелил право в целта.
Той е на 28 години, родом от Благоевград. Родителите му са учители – наследство, което възпитано се промъква в настоящите му репортажи. Те не замерят зрителите с журналистическа агресия и словоохотливи анализи. В тях истината за събитията не е изкушена да се превърне в повърхностна сензация. Напротив. Тя излиза наяве, пречупена през съдбите на своите главни герои. И стига до нас директно и просто – като съпреживяване.
Усет, талант или професионализъм, както и да го наречем, това умение спечели на Иван Георгиев наградата „Репортер на годината”. Миналата година той бе в „окото” на най-горещите събития в страната – заложническата драма с банковите служители в Сливен и кървавите сблъсъци в Катуница. Филмът му „МЪкедония” показа как античната фантастика гради история в центъра на Скопие и в главите на македонските управници. Това разгорещи страстите балкански и превърна „МЪкедония” на Иван Георгиев в най-гледания филм на bTV Репортерите. „Добрият журналист ще намери история във всеки човек и ще успее да я разкаже интересно, ако наистина е добър”, споделя той, а думите му винаги се опират на действителен случай. Ето един такъв.
Истории за журналистиката
Американски репортер отваря Yellow Pages и избира произволно името на непознат човек в страната. Адресът го праща на запад, в дълбоките прерии. Място, където живее обикновено семейство със своята 7-годишна дъщеря. Преди да проходи, тя се е научила да язди кон. Сега й предстои да се сбогува със стария прериен живот и да разбере смисъла на ученическата раница на раменете си. В тази история няма сензация, нито известни герои. Но това е реална случка като по учебник от американската журналистика, превърнала се във впечатляващ телевизионен репортаж. Истории като тази изненадват повече, отколкото кирливите ризи на знаменитости, развени в ефир.
„Всички хора са интересни,
а онези – анонимните, понякога са ми по-любопитни”, добавя към споделения разказ Иван. Много преди да избере журналистиката, си записвал различни преживявания. Приятелите му дали съвет да спре да описва живота, а да почне да го живее. Хубаво е, когато мъдростта рано те потупа по рамо. Иван завършва журналистическия факултет на Софийски университет и попада в младежката програма на радио „Христо Ботев”. „Какви са тези охлюви и защо са плъзнали из цяла София?”. Такива са въпросите от първия репортаж в кариерата му. Отговорите идват от художника Греди Асса и неговите студенти, участници в пъстра изложба на охлюви от фибростъкло.
Преди шест години Иван прекрачва прага на нюзрума в bTV и разбира, че това е неговото място. Чуди се кога се е превърнал в „г-н Георгиев” – обръщение, твърде преувеличено за неговите 28 години. Но навярно идващо от по-добре възпитани почитатели. Тях ще споменем лаконично, с елегантен жест към дамската аудитория, вперила очи в Иван. „Пристигат от време на време писма в телевизията.
От жени, които ме харесват
заради онова, което правя, и си мислят, че харесват и мен самия. А това е съвсем друго нещо. Хората са различни, оставят и телефон за връзка”, усмихва се репортерът. Мили жестове, но все така елегантно уточвяваме, че обратна връзка няма да има.
За Иван журналистиката е призвание. Обяснява го като нагон – или го имаш, или не. „То е нещо, което не те оставя да спиш, което те кара да работиш дори в почивните си дни, без да те е грижа какво ще ядеш, къде ще спиш.
Най-доброто съчетание е, когато търсенето на истината в дадена история е комбинирано със стремежа към перфекционизъм”, допълва той. От тази отдаденост потърпевши са семейството и най-близките му приятели. В дух на професионализъм, с щипка английски хумор и без грам съжаление, Иван споделя, че от разказването на много чужди истории, не остава време за неговата собствена.
The Streets of Philadelphia, New York и Катуница
Харесва му да събира истории – обикновени, човешки. Дали този опит е причина да говори като мъдрец… би могло да е така. И това има своето очарование. Пък и самият той признава, че често му го казват.
Като студент заминал на бригада в САЩ. Филаделфия се превръща в негова доброволна казарма. Каляването на Mr. Georgiev идва при замяната на топъл градски климат с мразовити складове на супермаркет и температура от 0 до -40 градуса. В продължение на 4 месеца, от полунощ до четири сутринта, бъдещият журналист пренарежда ледения интериор от замразени продукти. Заслужавало ли си е? Разбира се!, отвръща Иван и споделя, че намерил и допълнителна работа в другия край на града. Там миел чинии, но се научил да меси и хляб.
Устието на река Хъдсън в Ню Йорк е следващият му бригадирски адрес. Продавал закуски и напитки насред Острова на свободата, а това звучи романтично. Но романтиката не измества факта, че всяка сутрин виждал как един милионер дисциплинирано идва на работа, запретва ръкави, мете наоколо и прави сандвичи за първите туристи. Нищо, че е наследник на фирмата, която върти търговска дейност в Ню Йорк още от 1886 година.
За Иван всички преживявания имат един център – човешките отношения. Затова като си говорим за репортажите му от Катуница, той разказва нещо, което е останало извън кадър. „След най-ранното ни включване при нас дойде Наско, бащата на загиналия Ангел. Гледал ни по телевизията и без да каже нищо, донесе на целия ни екип закуски. Въпреки огромното нещастие в живота му и цялата наелектризираща атмосфера на не-случилата се справедливост тук, той дойде да ни нахрани. След постъпка като тази оставаш безмълвен.”
Q&A
Най-важният въпрос в журналистиката е … Защо? Всичко останало е отразяване на очевидни събития и плъзгане по повърхността.
Моралът в журналистиката … зависи от морала на хората, за които това е професия. Наскоро едно социологическо проучване показа, че в България десетки хиляди души се занимават с журналистика. Интересно, откъде тези хора черпят своите стандарти, ако нямат нужното образование и обучение.
Сверявам си часовника с … новинарските емисии на BBC и СNN, те са пример за правене на цялостен телевизионен продукт. Това се случва, когато нищо по пътя не бъде спестявано. Заради липса на средства и умения, у нас често виждаме един посредствен продукт, който свежда журналистиката на читалищно ниво.
Личността от миналото, с която бих искал да разговарям… може би с Мартин Лутър Кинг. Бих го попитал къде е границата между това да обичаш и да правиш нещо на инат. Защото границите са размити и често в работата си се сблъсквам с хора, които наистина много обичат това, което правят, но обстоятелствата понякога превръщат тази обич в битка.
Най-добрият съвет, който съм получавал... бягам от определението „най”. То е евтин начин да придадеш особена значимост на нещо. Един добър съвет за мен е този, че нищо в живота не е черно-бяло, никой не е само добър или само лош.
Големият ми недостатък е... че често съм прекалено емоционален, макар това да не си личи. Обичам да се „събирам” и да си зареждам батериите, когато съм сам и мълча.
Хората в днешно време… сякаш са загубили умението си да общуват и са неграмотни в отношенията си. Имат неловки, непохватни сърца, не умеят да изразяват себе си и да приемат другите такива, каквито са.
Македонската следа... един от моите прапрадядовци бил съратник на Яне Сандански и участник в аферата „Мис Стоун”. Това е първият случай на похищение с искане на откуп за отвлечен американски гражданин. Целта – да се съберат пари за вдигане на голямо въстание в Македония. Темата за македонската история ми е близка, нося тая кръв в себе си.
Идеалният флирт е... случайният, който не е задължително да носи последствия след себе си. И със сигурност не е свързан с това, което правя.
До леглото си винаги имам... китара. И тя е най-скъпият ми подарък, чисто емоционално.
Любимият спорт... от Благоевград съм, място, където популярността се измерва с това, колко си добър с топката. Обичам футбола, всяка седмица играем с колегите от телевизията. Когато имам време, ходя на фитнес.
Добрата новина е, че... не съм изгубил свободата да правя това, което обичам.
0 Коментара