ИВО АРЪКОВ. ДА СРЕЩНЕШ ВИСОК ТЪМНОКОС НЕПОЗНАТ.

Снимки: Иван Пейков

***

запомни аромата ми и не допускай

дим от цигари до него

клетките ти желаят настръхващи мигове

размножи ги със моите

Стиховете са негови, нарича ги „краткостишия”. Пише с малки букви, точки и запетаи – не се признават. Не е съвсем поет, актьор е. Той е син на бащата, станал интимен с козата. После пък син на баща, прегърнал фатално една жена от миналото. Образът на „сина” силно приляга на невинните му 22 години.

Първата роля го праща в Народния театър и спектакъла „Козата, или коя е Силвия”. Втората пък го убива на камерната сцена в Пазарджик и постановката „Жената от миналото”. В края на октомври от “поддържащ театрален син” Иво Аръков ще стане главен герой. Дебютът във филма „Кецове” му отрежда да играе рамо до рамо с Филип Аврамов, Иван Бърнев, Валери Йорданов, Ина Николова и Васил Драганов. Мечтите по музиката и театъра го довеждат от Белослав в София. А сега накъде, питаме ние?

Московският международен кинофестивал, това лято. Председателката на журито Джералдин Чаплин елегантно демонстрира своите симпатии към един български филм – с официална черна рокля и по кецове. “Дейли Нюз” излиза с посланието: „Гледайте на живота си така, както гледате този филм”…

„Сърдечен удар!”. Така един руски журналист нарича монолога на Малкия от филма „Кецове”. Малкия е Иво Аръков, а филмът спечели голямата награда „Бодлив поглед“ на Федерацията на руските киноклубове.

Иво Аръков и Малкия напълно се поглъщат един друг в този филм. „Това е историята на едно момче, което търси мъжа в себе си. И много си пасна с мен самия”, казва Иво. Той самият хич не е от приказливите. Но присъствието му тежи силно, както и казаните кратки думи. Съвсем достоверно за един добър актьор, който се възхищава от думите. Така става в пиесата на Едуард Олби „Козата, или коя е Силвия”. „Олби е един от най-добрите автори, които съм чел. Огромна радост бе да работя с него. Той обича да играе с думите. Прекрасен е в това”, споделя Иво. А героят му Били насища сцената с крясък към баща си: „Какво точно си правил! Чукал си коза?!?”.

Дотук с животните. Да дадем път на вдъхновителите. Къде са му кумирите на Иво? Такива май няма. Дори би искал да изясни какво тук значи някаква си личност? „Искам да разбера какво е истинска личност. Сега не зная какво е. Изображение ли е, личност ли е?”. Под деликатния прицел на неговото възхищение все пак има място за Ал Пачино. „Човек най-често се възхищава на нещо, което не притежава. Онова, което ме впечатлява в Ал Пачино, е присъствието му.”

Оттук щафетата поема Шекспир.

Не за друго, а защото Ал Пачино е възхитен от него. „Разбира се, и аз обичам Шекспир – отвръща Иво. – Толстой обаче не го харесва. А това го прави доста самомнителен и арогантен, макар да е написал толкова велики романи. Чел съм, че Толстой не е одобрявал и Чехов. Казал му е: „Ти си по-лош и от Шекспир”, което всъщност е комплимент”, смее се актьорът.

Майка му, детска учителка, е допринесла за писателската му страст. „Пея, пиша, дишам”, ей-така отговоря Иво на въпроса кога се случва да хване писалката. Артистична работа… В честите спорове с баща му пък се ражда истината. За живота и философия. „Да бъда и да вярвам”, такава е тя за Иво.

Харесва му, че живее в интересни времена, съвсем в духа на древното китайско пожелание. Е, би предпочел в това време да има и малко романтика. Не онази с илюзиите и заблудите, а истинската, с доброто чувство. „Да можеш да кажеш нещата, които искаш да кажеш, без да се притесняваш от това. В момента обаче всичко звучи глупаво”, признава Иво и бързо слиза на земята. Казва, че е работохолик. И има големи амбиции. Заявени деликатно, в негов стил. Животът му следва театралния ритъм и влиза от един сезон в друг. А предстоящият вече крачи към публиката с твърдата стъпка на цветните „Кецове”.