Леонид Йовчев – новият Хамлет

Леонид Йовчев е Хамлет. В модерния и безвремеви сценичен прочит на най-известната Шекспирова пиеса той вибрира така неудържимо, че задвижва действията и мислите на останалите актьори, сред които са Мариус Куркински, Светлана Янчева, Валентин Ганев и Весела Бабинова. За Йовчев режисьорът Явор Гърдев признава, че го е наблюдавал внимателно още на репетициите на постановката „Ръкомахане в Спокан” и тогава усетил, че ще се справи със сложната роля на Хамлет. Няма как да не е забелязал енергията на това шило, което в торба не стои. За час разговор младият актьор е: вулканично експресивен; реактивен, обаче през едно бързо осмисляне на нещата, смее се, докато говори сериозно, концентриран, търсещ, самокритичен, свръхкритичен, съмняващ се, несуетен.

Леонид Йовчев е роден преди 29 години във Велико Търново, завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Димитрина Гюрова, от която научава колко е важно да притежаваш работно самочувствие, или „достатъчна увереност, че нещата, които правиш, са в правилната посока, че не си недостоен за работата си, нито че си много повече от това, което правиш”. През 2007 г. става част от трупата на Театър „Българска армия“, а през 2011 г. се присъединява към Народен театър „Иван Вазов”. Сред постановките, в които можете да го гледате през сезона, са: „Ревизор“, „Ръкомахане в Спокан“ (печели „Икар“ за поддържаща роля и номинация за „Аскеер“ 2012) – в Народния, „Както ви харесва” – в Армията, а в „Сфумато” в „Пиеса за умиране”.

Без да е мечтал за Хамлет, Йовчев, изглежда, е от онези интелигентни актьори, които, осъзнали шанса си, са готови да се преборят с предизвикателствaта с пълно отдаване, няколко синини вповече и няколко килограма в минус. „Хамлет на г-н Гърдев”, както с естествено уважение го нарича Леонид, е постановка на световно ниво. Който не го е усетил и не се е зарадвал, губи.

А Леонид… Усеща се колко е всеотдаен в работата си. Блазе му на българския театър, ако остане такъв. Актьорът не смята, че има какво интересно да разкаже за себе си извън това, което прави на сцената. Още повече че пиесите се повлияват от живота и животът – от пиесите.

Основната идея за смисъла на живота в „Хамлет” е насочила мисълта на Леонид в определени посоки за краткостта на човешкия живот, за отдаването на наистина важните неща, за липсата на толерантност, защото „колкото повече се твърди в историята, че човешкият живот е най-важното нещо, толкова по-малко е така. Не обичаме тези с различен цвят на кожата, разделението мъже-жени постановява, че мъжът може да цепи дърва, а жената – да готви, и това е.” Леонид е концентриран върху случващото му се в момента и не се интересува какво му предстои. И затова сега е Хамлет. Който иска да руши, но за да спасява света.

Когато Явор Гърдев ви се е обадил да ви покани в „Хамлет”, вие сте спял. Какво се случи, когато се събудихте?

Още си стоя в това състояние и ми е много добре. От работна гледна точка е по-удобно да не се товаря с допълнителна отговорност за пиесата и натрупванията й през годините. Така се чувствам по-свободен да правя каквото трябва, каквото мога, на сцената. Без да се съобразявам, защото ако човек тръгне да се съобразява, много трудно би могъл да постигне каквото и да е.

Предварителната среща с публиката на откритата репетиция на „Хамлет” беше ли ви полезна?

Репетицията е специфична работа и – както каза и г-н Гърдев тогава – е затворена между актьорите и режисьора. Като боксьор на тренировки, който половин час прави определени движения, защото знае какво иска да постигне с тях. Така и ние може някое изречение да го повтаряме до безкрай. Откритата репетиция беше важно предизвикателство с това, че публиката е наблизо, аз трябваше да загърбя собственото си притеснение и чуждите очаквания, за да могат хората да усетят текста като смислен поток от думи, а не просто като мъдростите на „Хамлет” от Шекспир. На представление трябва много бързо да изградиш контакт с публиката, така че без притеснение да споделяш нещо и да виждаш как то достига до нея. Ако то увисне във въздуха, се получава дупка, в която пропада целият смисъл на това, което се опитваш да постигнеш. А зареждането за актьора е именно в обратното.

Ако не подхождаш надменно или със страх, а общуваш като с равен, тогава е много по-лесно, защото публиката не се чувства чужда на случващото се. Нали така са тръгнали в началото театралните представления – от група хора са се отделяли такива, които са започвали да играят. Разделението се задълбочава със създаването на сградите, в които има места за публика и сцена.

Не вярвам, че има твърде далечни и твърде близки до мен герои. В театъра може да се забрави за категориите „добро” и „лошо”, за да се чувстваш напълно свободен, да не се притесняваш от някакви морални или етически норми. Не е твоя работа да съдиш героя си. Публиката вижда цялото нещо, има си режисьор, който се опитва да покаже нещата по определен начин. Е, има и постановки, в които е желателно да коментираш героя си. Обаче се случва пак през някаква театралност, защитено е от света отвън, а това е много хубаво.

Какво му е на света отвън?

Не става. Абсолютно всичко трябва да му се промени!

Чак пък всичко? Навън е слънчев следобед, цари спокойствие, толкова е хубаво…

Така е, хубаво е, но за мен Дания е затвор. Светът ни е затвор. Въпрос на гледна точка. Цитирам неточно „Изгубеният рай” на Джон Милтън:

Дяволът казваше, че умът е място в себе си и в себе си той може от рая да направи ад и от ада – рай. И това е сто процента вярно.

Зрителят не може да погледне представлението отвътре, както актьорът го вижда. А вие успявате ли да го видите от страна на зрителя?

Може би именно това е работата ми сега – да се опитвам да поглеждам от друг ъгъл. Имам възможност да излизам от действието и да влизам в пряк контакт с публиката, да се опитвам да обхвана всички гледни точки, което може би е същината на това, което се опитваме да направим, и което вероятно е невъзможно. Това е титаничното усилие в митологичен аспект. Нали титаните са „стремящите се”. Още съм стресиран от конкретни моменти, за да се отпусна. Трябва ми време. Не, това не е оправдание! Трябваше да съм готов доста по-рано, но мога да обещая, че ще се старая. Няма да успявам винаги, но ще се старая.

В изкуството е трудно човек да си поставя крайни срокове и да се стреми да ги постига. 2 и 2 не всеки път е 4. О, тук 2 и 2 никога не е 4.

И се надявам самокритичността ми да не е поза. Яд ме е, че не винаги успявам да задържа това, което съм постигнал, и да направя повече. Много често е танц, в който правиш 3 стъпки напред, 15 назад, връщаш се на 3 и е кошмар, защото движението не е стабилно нагоре. Това някой път много ме разочарова. Изпитвам огромна благодарност към целия художествен и технически екип на „Хамлет”. Колегите могат да ти помогнат, като направят нещата трудни за теб, за да се опиташ да ги преодолееш и надскочиш. На сцената трябва да знаеш, че си само ти, само сега и само тук. И без хленчене.Някой път не успяваш. Друг път повече не успяваш, но това е.

Някой път успяваш.

Ако на сцената мислиш дали успяваш, значи не успяваш. Спомням си като малък два-три месеца ме болеше глава. Лекарите не знаеха защо.Тогава репетирахме „Нос” на Гогол в театралната студия и аз бях Ковальов, който разказваше историята. Страшно ме болеше главата при всяко движение, но когато излизах на сцената и бях концентриран, болката спираше. Когато си концентриран достатъчно, няма какво да ти попречи. Желанието да свършиш някаква работа те изстрелва напред през всякакви проблеми. Затова съм сигурен, че мога много по-добре.

Значи вътрешната ви самооценка е много важна за това дали една роля се е получила?

Режисьорът е единственият човек, когото трябва да слушам. Доверявам се и на близки хора, но те не са били на репетициите и колкото и да са добронамерени, не знаят пътя, по който сме тръгнали. Много неща, за които сме говорили с режисьора, не се виждат на сцената, но помагат да се създаде конкретен живот в дадена пиеса. Публиката може да помогне, ако случайно ти покаже нещо, което не си домислил. Много рядко зрителят влиза изцяло в нашата логика. Слушам какво се казва отстрани, но то трябва да мине през цедката на това, какво сме си говорили с режисьора – така защитавам работата си. Искаше ми се Хамлет да бъде доста различен от тези на Смоктуновски и Лорънс Оливие, с тяхната силна меланхолия, бавно, замислено, с тежко напрежение, в което получаваш информацията хиляди пъти, преработваш я, спираш да слушаш и текстът не означава нищо. Опитахме се да преодолеем това през промяна на начина, по който действа героят, който тук е активен меланхолик. Преди да убие Полоний, той разсъждава три действия и половина. Но не е флегматичен.

Е, все пак трябва да убие човек, редно е малко да се позамисли!

Точно това е въпросът – има ли смисъл да убива. Вчера четох древногръцките митове за Уран и Гея, които раждат Кронос, който скопява баща си и яде собствените си деца от страх да не го победят. Синът му Зевс оцелява, спасен от майка си Рея. И след това убива баща си, за да освободи братята си и да заеме мястото му. Заемането на мястото е митологичен сюжет. Клавдий е убил брат си и е заел неговото място. Сега Хамлет може да убие Клавдий и да заеме неговото място. Пиесата е за това един човек да намери най-правилното решение за смисъла на живота и как да продължи напред. Хамлет не иска да застава в същата поредица, в която се е наредил Клавдий, убивайки брат си. Един от монолозите му звучи късно ренесансово – когато е дошло разочарованието от човека. „Какво великолепно творение е човекът… но нищо от това не ме радва.” Умората от големите надежди прави пиесата близка до времето, в което живеем. Днес има някакво желание за промяна у много хора по света. Неслучайно ни обясняват, че наближават извънземни кораби, имаме дата за края на света – 21.12. Да сме наясно, че идва апокалипсис и да се приготвим. Мисълта за смъртта ни връща към въпросите защо съм тук и какво трябва да свърша днес. Краят на света може би вече е настъпил и се влачи мъчително. А един човешки живот, както казва Хамлет, е: „Да кажеш раз, не повече.”

Защо някои хора се притесниха от голотата ви?

Актьорите и публиката се развиват заедно и придобиват опит, между тях има постоянна обмяна. Неприемането е проблем не само на публиката, но и на актьорите. Ако публиката е стресирана, значи трябва да бъде натискана по най-болните места – да гледа представление, в което всички са голи. Много по-скандални неща се случват на улицата. Облечени хора правят такива свинства, че заслужават да им бъде отсечена главата. Никога не бива да се занимавам с нищо друго, освен с театър, защото ако се сдобия с малко власт, бих могъл да доведа не до трета, ами до четвърта световна война. Призовавам никога да не ми се дава никаква власт, защото иначе ще въдворя Леонизма – един ред, който тайно рекламирам. Поголовна сеч с лозунг „Нищо добро не ви чака”. Обещавам ви мрачно бъдеще, болка и смърт.

Но тръгнахме оттам, че хората се притесняват, че има голи по сцената. Те искат да видят „нещо красиво”, да си почиват в театъра, да се хранят, да пият бира. Освен това коментират кой може да се съблече, дали тялото ти е поддържано или не. И да бях дебел, плешив и космат, пак бих се съблякъл. Разбирам да се коментира голотата в смисъла на сцената, дали е била нужна, но да се коментира отделно, това е все едно да коментираш нещо съвсем незначително в цялостния контекст. Всеки има право на мнение, но на мен ми стана малко тъпо, защото видях, че нещата не са се променили. Но това няма да ме спре да безчинствам, както си поискам.

Лексикон

Искам… по-добре.

Да бъдем или… не. Категорично не.

Обичам… кучето и котката ми. Майка ми, разбира се! И един октопод, жив.

Книгата, която най-често разгръщам… (тихо, с предизвикателен смях) Сега ще стане интересно! Библията, Достоевски, Паулу Коелю и „Под игото”.

Мечтая… да се справям по-добре.

Страхувам се… от смъртта.

Детето в мен… аз съм си дете, ние не се променяме от начало до край.

Жената днес… е Офелия. И да не се прави, че няма избор! Всеки трябва да се стреми към това, което иска, обществото не може да е оправдание. А иначе, понеже днес играем „Сирано”, жената днес е Роксана.

Моята пиеса… е „Пиеса за умиране”.

С две думи… пожелавам ви кратък и болезнен живот! Не го правя от лошотия, а защото човек наистина не трябва да се страхува толкова от смъртта и да живее в днешния ден.