Винаги съм се чудила как може да се влюбиш в такъв мъж: красив, талантлив – отвъд клишетата, отвъд приличното въобще. Толкова е самодостатъчен (без да влагам негатив в това, честно), че опитът да се вмъкнеш между страстите му – към сцената, далечните светове и близките приятели, е нещо като да редактираш Достоевски (който също е част от магията му). Не че можеш да не настръхнеш от присъствието му, не. Най-точното определение за актьора Владимир Карамазов е главно действащо лице – и в постановките, и в начина, по който се чувстваш около него.
Впечатления първи
Всичко започва с висене около Народния театър. Не съм предполагала, че ще е точен – затова съм се заредила с бонбонки. Третият позасяда в гърлото ми, защото точно тогава се появява. Висок, спортен, ухилен, убийствено ярък. Много съжаляващ за закъснението – пак игра (може би), но респектът ми към нея е толкова силен, че спирам оправданията му с едно лаконично “нормално”. Бързам да го поздравя за ролята му на Дездемона в “Отело” (постановка на ексцентричната Лили Абаджиева, задължителна дори за тези, които могат и без театър). После го питам за татуировките (искрено ме вълнува начинът, по който се опитва да заличи тая на ръката си, понеже имам сходен проблем). Когато показва белега от лазерната процедура, тайно злорадствам, че не е съвсем идеален. Което май е още по-хубаво.
Снимки: Дилян Марков
Parla piu piano…
Води ме към гримьорната си. Говори, залитам. Ужасно. Той сяда на диванчето под прозореца и чака въпроси. Обяснява ми колко много интервюта бил дал, как всеки искал нещо различно. Затова понякога се налагало да „се измисля”. В едно списание например се явява в ролята на защитник на делфините, избивани при риболов със самоделни бомби. Нищо подобно, естествено.
Из фактите: на 26, Телец, софиянец.
Когато сядам до него, осъзнавам, че хич не ме интересува истината – както не те интересуват съставките на коктейл, от който ти става едно особено. Лошото е, че гласът му продължава да ме зашеметява особено много. Може би се намесиха и очите – има милиони нюанси в тях. Окей, нека позяпам през прозореца…
Луди години
…Успявам да доловя, че няма осъзнат маниер да се държи като недостъпен герой от приказка. Пич, възпитан хлапак, реалист, нормален мъж, който има достатъчно аргументи да си се възхищава – поне заради откровеното обожание в погледите на другите.
За носа си твърди, че е крив. Наследство от много бой. Учел в Техникума по обществено хранене в Банкя – не че имал амбиция да става сладкар (такава е тапията му), просто искал да учи някъде, където не се учи (не че не е чел). Местните хич не обичали софиянци и доста често им устройвали засада на гарата. “Излизаха 20-30 души и се започваше едно меле, доста белези имам оттогава”, разказва. Мъжкар – прибавяме към описанието му, въпреки че боят остава в ученическите години. Тъкмо по това време се запалил по театъра (“драстично”) и започнал да посещава студия към “Сълза и смях”.
Изпита в НАТФИЗ нарича игра на нерви: “Тогава става ясно дали имаш не само талант, но и характер за тази професия. Подлагат те на безобразни превъплъщения – крава, риба, слънчоглед… Точно в екстремни ситуации обаче ми пада пердето, изключвам се от всички задръжки. Така беше и на кастинга за Народния театър (в чиято трупа е от 2002 г. – бeл. авт.), двама режисьори с каменни лица ти задават една след друга роли – кошмарно, но явно това ми действа като стимулант.”
От Достоевски с любов
Истинската му фамилия е Александров. Плюс Владимир се получавала протяжна и скучновата комбинация според него. Прекръстила го Лили Абаджиева. Бил в III курс и по време на репетиции за постановката й “Ромео и Жулиета” бърборел колко много обича творчеството на Достоевски. “Добре, каза ми тя, от днес си Карамазов.” После на всички афиши се подвизавах с тази фамилия. В началото колегите ми се подиграваха, защото наистина звучеше претенциозно, но вече не ми пука, тя стана част от мен.” Страстта му към руския автор със сигурност не е поза, защото ентусиазмът, с който говори за него, те кара да си разровиш библиотеката и да го препрочетеш. Любимите му герои са Дмитрий Карамазов и Рогожин – не ги е играл, но много би искал. И ние.
Актьорът и неговата душа
Превъплъщенията му в рибаря (“Рибарят и неговата душа”), Пердикан (“С любовта шега не бива”), Ромео (“Ромео и Жулиета”), Дездемона (“Отело”) са толкова убедителни, че вярата ти в любовта (и в режисьорите, и в изкуството) започва да възвръща позанемареното си величие. Дори и след като ти каже, че играе чувства, в които не е убеден. “Няма вечна любов. И най-силната емоция се превръща в свикване, от което се плаша. А и егоизмът винаги е над отношението ти към този, когото обичаш…”
Няма жена до себе си. Връзките му били кратки, не бил и много влюбчив. Бурята от всички женски въздишки по него обаче би могла да събори покрив. Това го тормози. Настроен е скептично към сантименталните излияния, на които е подложен още от ученик. “Мисля, че още доста време ще се пазя от сериозна връзка, не искам зависимост, която ще попречи на тази от театъра…”
Не се чувства самотен и празен – душата и времето му са пълни с емоциите на героите, които пресъздава на сцената всеки ден. Връща се в себе си, докато се шляе или гуляе сред непретенциозна атмосфера с останалите актьори, които са му и верни приятели. Не пуши, пие умерено. Страхува се от конкретни опасности – дълбоко, високо. От това, което му предстои или не – не.
Sail away with me, honey…
Пея си парчето на Дейвид Грей, докато разправя колко важна част от лайфстайла му са пътешествията. Преди две години решил, че ще харчи парите си правилно – няма да си купи кола, но ще си купи самолетен билет. Няма да го срещнете в романтични държави като Франция и Италия обаче. Дебютът му на пътешественик включва доста по-екзотични места – Индия, Пакистан, ОАЕ. Това лято пък посетил Тайланд, Малайзия, Сингапур и Камбоджа. Последната дестинация оценява като най-интересна – екстремна, опасна, тъжна дори – заради бедността, изстрадалите очи на хората, проституиращите деца… Сега планира по-ведра екскурзия до Латинска Америка.
Щастливец.
“Да!”, осмелявам се да попадна в усмивката му.
Не се давя – просто разбирам колко е важно да се обичаш.
P.S.
След фотосесията, която му подарихме, разбирам и че първите впечатления са измамни. Този човек е в състояние да ти каже няколко пъти искрено “Благодаря!” – като другарче, което си спасил с качествен медикамент от махмурлук. Отлепя мустачките, обува си кецовете и слага casual шапка накрая. А аз мога да констатирам колко много обичам точно тези мигове от есента…
Лексикон
1. Моят източник на смелост… е характерът ми.
2. Моят страх… е да не полудея.
3. Не излизам без… себе си.
4. Обичам да чета… Достоевски, пиеси.
5. В себе си бих променил… искам да махна татуировките.
6. В света бих променил… искам да махна границите.
7. Зависим съм от… театъра, приятелите, пътуванията.
8. Въодушевяват ме… страшни тъпотии.
9. Ако можех да живея във филм… ще е по моя живот.
10. Типичната ми неделя… е като всеки типичен делник.
11. Идеалният флирт… е за една нощ.
12. До леглото винаги имам… телефон.
13. Добрата новина е, че… засега съм добре.
0 Коментара