Page 74 - Book _WEB_130

с т аро т о норма лно

пропуснал стартовия сигнал, Мушвам се в бунгалото, вътре добре се вижда полето долу,
закъде да бързам. Аз съм без- е спарено и тясно. Докато зас- ей я и Верила, погледът се
смъртен. Времето е спряло. пивам, чувам пак ударите на плъзга чак до Витоша. Май не
Огромното море, огромният сърцето си. Светлината ù пада трябваше точно по това време
празен плаж, още по-огро- косо върху леглото ми. Стран- да идвам към Седемте езера.
мното и празно небе и сред но. Всъщност Луната няма тъм- Дъновистите са пренаселили
тях само аз и Луната в неравна на страна. Тя цялата е тъмна. района около старата хижа
гравитационна битка. Време- Етно и убиват спокойната рилска
то тече. Отместила се е от хо- Седнал съм удобно на тревата, прелест. Но както и да е, вече
ризонта, изсветляла е, а с нея гърбът ми е подпрян на голяма ги подминах, а и утре ще бъда
и всичко наоколо. Вече не е скала. Грапавата ù повърхност далеч. Тук е тихо. Омайно,
така тъмна и плашеща. Морето е приятно топла, особено сега, приспивно тихо. Тишина, пъл-
блести, пясъкът светлее, кръг- с мократа отзад тениска. Как на с деликатните звуци на при-
лото ù лице ме гледа отвисоко. не обичам тези тежки раници, родата – леко просвирване
The Great Gig in the Sky. Гледа ме но няма как – нося дрехи, па- на вятъра в ръба на скалата,
бавно, не трепва. Отделям се латка и храна за цяла седмица. приглушен ромон на поточе
от пясъка, не ме е страх, нали Всеки път, когато наближа- под камъните, самотно изграк-
затова дойдох. Касетофонът ва време за почивка, тялото ване на гарга. Леки щрихи с
остава все по-далеч, но гласът предвкусва едно неизпитвано тънък молив по белия лист на
продължава да ме носи наго- по друг начин удоволствие. природата, съвършен естест-
ре, нагоре. Премятам се безте- За секунда-две-три, след като вен минимализъм. Не бягам от
гловен в прозрачния въздух. сваля раницата, рязко олек- шума на града – той е електри-
Поглеждам надолу и виждам, вам, сякаш гравитацията на Зе- ческият импулс, задействал
че още седя на плажа – малко мята е отслабнала за момент и някога сърцето ми. А и там,
пияно човече с безумни очи. имам усещането, че ще хврък- в далечината зад Витоша, са
Около мен е тъмно, около мен на. Но аз летя вече от няколко стотиците ми касетки, диско-
е светло. Us and Them, me and часа – откакто поех нагоре. В ве и плочи, съхраняващи екс-
you, горе и долу. Гласът… Лек планината съм, моята голяма таза на цивилизацията. И моя
съм, лек съм, никога няма да любов. Знам, че след седмица живот донякъде. Какво бих
се приземя. Никога. Лежа на ще ми се прииска да се върна бил без тях, без експресията и
пясъка, облян от светлина като в града, в моето леговище. Но драматизма на рока, тържест-
на маса за аутопсии. Какво ста- сега е още рано, днес е първи- веността и чистотата на класи-
ва, има някой в главата ми, но ят ми ден. Как приятно топла ката, финеса и пулсацията на
това не съм аз. Къде бях? Защо е скалата... Пръстите ми са в джаза. Светът ми е немислим
съм тук? Студено ми е. Пясъкът тревата, в устата си премятам без музиката, без тази рожба
спъва натежалите ми крака. тънко дълго стръкче. Оттук на града, каквато съм и аз. Но

72 ж енат а дне с