Page 37 - Book_JD06_web

к оронат а: пренареж д ане

ОБИЧАМ ТЕ, COVID-19!

МАГДАЛЕНА ГИГОВА
бичам те, COVID-19! С
всяко твое ръбато окон-
Очание, което нащърби
лакирания ми живот и го „ко-
роняса“ с нов смисъл.
В началото бе тишина. Играта
на мълчанка с телефона за раз-
говори, в които въпросът „Как
си?“ изключваше искрения
отговор. А следващите изре-
чения започваха с „Можеш ли“,
„Ще направиш ли“ и любимото
ми „Трябва да“…
Оцеляха няколко „Как си?“, на
които не бе задължително да
отговарям бодряшки.
Но аз наистина бях добре!
Коронавирусът се появи на-
време. Не пренаредих прио-
ритетите си. Не започнах да
живея онлайн. (Това и преди си
го правех). Подейства ми като
прелез. От онези, на които пи-
шеше „Спри, огледай се, ослу-
шай се и ако не идва влак – пре-
мини“. Още не съм убедена, че
съм „преминала“, но пък станах
добра в оглеждането и ослуш-
ването в състояние на тишина. къде, нямах срок, денят ми кончината си, аз пак работех.
Установих, че локомотивните излезе от ритъм, можех да си Да, контактите ми позволяваха
свирки - онези, в които отива обличам официалната пижа- да получи най-доброто лече-
парата, не ми липсват. И че ма и да се шляя с нея, без да се ние. Да, карах я на хемодиа-
външната мълчанка не ражда чувствам гузна. Но се чувствах. лиза и вливания, но лаптопът
някакви раздиращи вътрешни Търсех онези битови опорни беше продължение на ръка-
прозрения, а осмислен покой. „котви“, с които да се захвана та ми през цялото време и тя
Винаги съм била убедена, че не към предишния си живот, а ми сякаш трябваше да ме дели с
е важна дължината на живота, се изплъзваха. И странно, аз, него.
а неговото качество. Затова са която бях толкова общителна, По време на коронавируса си
ми непонятни тръшканията: че ако няма с кого да си говоря отиде любимият ми човек. На-
„Олеле, ами ако умра“. Е, добре, у дома, можех да изляза на ули- пусна ме мъчително след 36
все някога ще се случи - живей цата и да заприказвам първия години в хармония и обич. Но
сега, живей пълнокръвно, по срещнат, занулих тъпомера на изпитвам неясното щастие, че
собствена кройка, и не опла- кухите думи. докато се опитвах да подобря
квай „Нероден Петко“. А може Обичам те, COVID-19! Защото последните му дни, в главата
би покоят идва с приемането ми даде време и възстанови ми не тракаше клавиатурата
на фаталистичния подход: „Ако баланса на съвестта ми. на несвършената работа. Бях
ти е писано да те блъсне кола, Дълбоко в мен мъждеше ра- изцяло негова! Може би за
няма да се удавиш“. Щом някой ната, че когато баба ми напус- първи път от всичките 36 го-
отгоре е решил да се гътнеш каше този свят, аз работех. Да, дини. И съм сигурна, че той го
от коронавирус, колкото и да наистина й осигурявах грижи, знаеше. Между памперсите и
декамеронстваш у дома в ис- които се купуват с пари, но не системите, които сменях с ле-
терична стерилност, все ще те държах ръката й, не я успокоя- котата на болногледачка, така
издебне. вах, не й дадох онова, на което че да опазя достойнството му.
Приеми пандемията като е държала през целия си живот Благодаря на коронавируса за
благодат за промяна! – внимание и уважение. най-ценното – времето, което
И аз я приех! За първи път от Трудно ми е да си простя, че ми подари. Тоталното, посве-
десетилетия не бързах за ни- когато майка ми вървеше към теното, споделеното време!

ж енат а дне с 35