Page 71 - Book_JD06_web

разк аз

нали чуждата територия, про- ха сякаш слушаш радио, дока- Забелязаха следи, които воде-
мушвайки се през рехавите то вършиш нещо по-важно. ха към другия край на имение-
тараби, отделящи я от гората. Преди година в дома пристиг- то и тръгнаха по тях, все така на
На сутринта пред входната нала възрастната госпожа Мю- безопасна дистанция един от
врата се появи посетителка, но лер, с която сега живеят в съ- друг.
този път мъжът бе подготвен седната къща. Била достатъчно - Вие имате ли деца? – жената
и излезе веднага, след като я богата, за да я приемат заедно си намести маската, при което
видя да посяга към бутона на с любимите й зайци - сковали мъжът си каза, че светлите й
звънеца. През решетката на им специални кафези в двора. очи въобще не са студени.
дървената порта надничаше Обаче никой от персонала не Дъщерите му имаха черните
дребна жена с медицинска щял да се занимава, въпреки очи на покойната си майка,
маска на лицето. Предположи, че госпожата не се скъпяла. но по характер нямаха нищо
че е на около 50 и отбеляза, че - Аз ще се грижа за тях, рекох й, общо с нея. Въобще не искаше
на живо изглежда по-добре, от- но имам едно условие – ще им да ги знае, откакто преди годи-
колкото преди малко на мони- дам нови имена, български. И на и двете си намериха оправ-
тора. Тя каза нещо на френски, тя се съгласи. Обичам животни дания, за да не се приберат за
от което на него му стана ясно – напомнят ми за село, какво погребението. Въпреки пред-
единствено, че този език не й е ли не сме гледали. Пък и някое ложението му да плати само-
майчин. Мъжът присви рамене евро отгоре – кой ти го дава. Аз летните билети.
в жест, разбираем за всички каквото изкарвам, го пращам - Две дъщери. Едната в Канада,
хора по света, при което жена- на синовете. От малкия имам другата в Нова Зеландия.
та вдигна ръце до главата и си внуче, от големия – все още не, Жената очакваше мъжът да
даде вид, че подскача. Заради но парите - поравно. разкаже още нещо за себе си,
червените гумени ръкавици
ушите, които се опитваше да
изобрази, изглеждаха напълно
автентични.
- А, зайци? – засмя се мъжът.
- Зайци, да! – възкликна посе-
тителката.
– Виж ти! - мъжът се почеса по
главата. - Ваши ли са?
– Вие сте българин?! – възкли-
кна радостно жената.
– Да, да. А вашите зайци ги тър-
сете в гората.
По лицето й мина сянка на раз-
очарование, ясно различимо
въпреки маската, и тя понечи
да си върви. Може би бе очак-
вала по-любезно държане от
сънародник.
- Чакайте! Ще ги потърсим за-
едно. – Мъжът отвори вратата
и се отдръпна назад.
Тръгнаха към евентуално-
то място, където зайците би
трябвало да са проникнали в
чуждия имот, като спазваха
дистанция помежду си. Беше
доста странно да водят разго-
вор от два метра разстояние,
но тя все пак му се представи:
казвала се Вера, била от Стара
Загора, начална учителка, но
от десетина години гледала
възрастни хора в чужбина.
Последно работила в някакъв
старчески дом на стотина ки-
лометра от тук – във Франция.
Интонацията й сега беше рав-
на, думите излизаха слято и,
приглушени от маската, звуча-

ж енат а дне с 69